„Свирепо настроение” и „Неосветените дворове”

Панко Анчев

1.

Йордан Радичков издава първата си книга „Сърцето бие за хората” през 1959 г. и до средата на 60-те години, когато излиза „Свирепо настроение” той вече е автор на пет книги. Участието му литературата с тези първи пет книги е забелязано; той е не просто един млад и надежден талантлив разказвач, но и утвърден писател, за когото пишат и чието творчество обсъждат и изучават. Й. Радичков е от забележителното поколение млади тогава поети и белетристи, които промениха облика на поезията и прозата, внесоха в тях видимо оживление, разчупиха привичността й, започнаха да пишат и говорят по друг начин.

Всяка литература се обновява или, казано по-точно, се променя през десетина-дванадесет години. Всяко следващо десетилетие обикновено е начало на етап в нейния исторически процес, в който се отчитат елементи, непознати или слабо загатнати в предходния. Но има десетилетия, каквото са шестдесетте години на ХХ век, в които тя сменя рязко посоката, заговорва за нови неща, използва нови сюжети и решава нови, непознати пред проблеми. Това става така, защото обществото, което литературата изразява, се е променило, осъзнало се е по нов начин, формирало се е ново обществено съзнание. Самото общество вече е друго. Неговите трансформации са дълбоки и радикални. Настанала е нова епоха.

Обществените промени карат хората да преустройват своя живот, да взимат тежки решения, да стават други. Дори и най-мирната и незабележима от историята революция оставя дълбока следа, измъчва човека и му нанася тежки душевни рани и го лишава от ценни неща, разрушава бита му и дезорганизира обществото. Личните драми се увеличават и са все по-безизходни, приличащи се една на друга, достигащи до трагичен край. Но те не винаги са забележими и се оценяват като драми. Много често, докато още промените са в зародиш и само предчувствието за тях е силно, те изглеждат дори смешни, забавни, незначителни, предизвикващи удивление и умиление.

Движенията в обществото винаги водят до разместване на социалните пластове и изменения в неговата структура, до възникване на проблеми, които непривикналия с тях човек трудно се справя и не вгорчават живота му, изваждат го от равновесие, нарушават привичките му и го обезсилват.

В първите си пет книги Йордан Радичков описва и изразява едно ведро и хармонично колективистично общество, което се радва на своята свобода и възможност да създава, да обединява хората и да ги прави щастливи от своя труд. Такова общество показват и изразяват всички поети и белетристи от поколението, защото те това виждат и му служат естетически. Няма неразрешими конфликти или драми, породени от неразбирателства, егоизъм, отмъщение. А ако има, те бързо биват разрешавани, враждуващите страни - помирявани, за да настъпи отново хармония и ведрина. Нищо не помрачава небето над щастливите и доволни от труда си хора; те знаят за какво работят и отдават сили и енергия, за да бъдат всички щастливи и съзидателни.

Животът се е променил и е придобил светъл вид, изпълнил се е със светлина и радост. В нашата литература рядко се описва и изразява такъв живот и през 60-те години тя го прави не по задължение и идеологическа и политическа принуда, а защото действителността е такава и неизбежно бива изразявана в и чрез изкуството. Героят в тази литература осъзнава своята новопридобита свобода, радва й се и я използва, за да бъде полезен на другите, да живее в мир и разбирателство с тях. Същото ще видим и в творчеството на Любомир Левчев, Андрей Германов, Генчо Стоев, Васил Попов, Георги Мишев, Антон Дончев, Петър Караангов, Владимир Башев, Стефан Цанев, Дончо Цончев и други автори от това поколение. Което е в литературата, е и в живота. Тя нищо не измисля, не изопачава или изкривява, не идеологизира и не пропагандира, не изпълнява политически поръчки. Тя просто изразява обществените идеи и настроения.

Не е никак случайно, че доста от ранните разкази на Йордан Радичков са всъщност репортажи, вдъхновени и писани по реални случки и за реални хора. На писателя не му е нужно да измисля, да съчинява и украсява - той просто взима от натура и го описва и естетизира, за да го открои и внуши на читателя. Това, което вижда и изразява, е и вътре в душата му; то е негова същност и убеждение, част от самия него и от целия живот. Той го съпреживява заедно с обществото, радва му се и се уповава на хармонията и силата му.

Но още в тези свои ранни разкази (напр. в „Неделя”) Радичков започва да изразява зараждащите се промени, предизвикани от разпада на колективистичното общество. Забелязват се тревожни тенденции. Героят не се чувства уютно; той е сам, изолиран, разстроен от самотата и невъзможността да я преодолее. Целостта и монолитността се пропукват и първите пукнатини, макар и да са още дълбоко навътре и да не се виждат, се усещат. Идва нещо, което е страшно, макар да е логично и да е породено от общественото желание животът да е по-добър и по-лесен, по-богат и продуктивен. И се задейства инстинктът за самосъхранение. Заработват защитните сили.

2.

Това, което е в живота, непременно заживява в литературата. Литературата пресътворява живота, придава му нов смисъл и значение, съхранява го в своите достоверни свидетелства за историята.

Йордан Радичков е достоверен свидетел и хронист на промените в историята на българския свят от втората половина на 60-те години на ХХ век. Тези промени обясняват защо той е друг от сборника „Свирепо настроение” нататък.

Какво съществено се случва тогава, та говорим за радикални изменения в начина на живота, за начало на нова епоха в историята на българския свят? И не само за българския.

През 60-те години се сменя парадигмата на общественото устройство, заложено от Просвещението и Френската буржоазна революция. Започва индустриализация, която е видимата страна на научно-техническата революция. Новите технологии трябва най-напред да облекчат управленските дейности, а по-късно и да ги изземат изцяло от човека; те стимулират глобализацията и превръщат земното кълбо в едно единно обществено цяло (някои го наричат „световно село”); премахват се границите между държавите и се отварят вратите за бързото движение на стоки и капитали. Културата започва да се глобализира също по образец, наложен от американската и западноевропейските, а това означава, че националните култури се обезличават и трябва постепенно да изчезнат или поне да изгубят здравината на свързващите връзки вътре в отделните нации.

Светът повторно се индустриализира, а България също и то мащабно и отново за сметка на селото. Селото трябва да отдаде себе си във вид на работна ръка, земя, суровини. Самото то се превръща в индустрия, машинизира се и се подчинява на нови правила и механизми на стопанисване и управление. Сега тук са нужни по-малко хора, необходимите за селскостопанското производство животни се ликвидират, защото са заместени от машините. Самият труд е друг и не е жив. Човекът се отдалечава от земята и природата, тъй като земята и природата се отдават на индустрията и техниката. Той няма какво друго да стори освен да се засели в града, да работи по строежи и фабрики, да живее в панелни блокове, де се превърне в чиновник и се прости с миналото и традициите. Селото в буквалния смисъл на думата тръгва към града, бягайки от нужда или прогонвано от себе си от обективните обстоятелства. За мащаба на страната това е гигантско преселение, скъсване с вековни традиции, революционна промяна в социалния състав на населението. 

Процесът е обективен, но това не го прави лесен за преживяване - особено от тези, които той пряко засяга и кара да променят радикално досегашния си живот. И не протича гладко и без съпротива. Напротив!

Както във всеки революционен процес и тук виждаме една стихия, помитаща изпречващото й се. Там, където до преди миг селяните оживено са разговаряли, празнували, работили; където е кипял живот и усилен труд, днес се разстилат водите на язовира, оставили под себе си кости и спомени за цяла една цивилизация. Тази цивилизация трябва да умре, за да се осъществи успешно историческият прогрес. Колкото по-дълго живее тя - било физически, било в душите на доскорошните селяни - толкова по-забавен и затруднен ще бъде той и толкова по-мъчително държавата и обществото ще се придвижват напред и ще се изравняват с останалите държави и общества. Това е логиката му, ала тя не е всепобеждаваща и не убеждава лесно потърпевшите.

Но сега, когато Йордан Радичков живее и пише разказите от книгата „Свирепо настроение”, процесът едва набира скорост, чувствата не са толкова остри, а реакцията - бурна. Селянинът проявява любопитство и учудване от това, което започва да се случва пред очите му и постепенно да настъпва към него и да го засяга. Той разбира, че животът му се променя, но не може да разбере какво точно се променя и за добро или за зло е то. Още му е хубаво от всичко, което върши. Доброто е повече в него и около него и то му дава сили и енергия, за да върви напред и обича своя малък свят.

Точно тези две книги обаче отбелязват рязка промяна в стила на Радичков и сякаш сменят посоката на неговото творческо развитие.

3.

„Свирепо настроение” е препъни камък в българската критика и вече и в историята на българската литература, неразрешима загадка, криеща в себе си обяснението както за Йордан Радичков, така и за литературата от и след 60-те години на ХХ век.

„Свирепо настроение” наистина е неочаквана книга, която постави в недоумение критика и читатели и до днес ни кара да се удивляваме на начина, по който са разказани историите в нея и да се чудим става ли нещо в тях или цари безвремие, дали са само глумене над различни човешки недостатъци или крият нещо по-дълбоко и значимо; дали са гротески или хуморески; дали са проявление на карнавално мислене или събират в себе си и едно, и другото, и третото. Преди „Свирепо настроение” българската литература посрещна с такива въпроси може би единствено „Бай Ганьо”. И до ден днешен не е успяла да възприеме великата книга на Алеко Константинов в пълнотата и целостта й, в нейното величие и смисъл. Така е и с книгата на Йордан Радичков „Свирепо настроение”.

На пръв поглед Йордан Радичков затваря разказа в един епизод, в който сякаш нищо не се случва, за да ни го представи с усмивка, насищайки го с езически митологични същества, изпъстрен с думи от северозапада, с множество повторения на едно и също, които ту прекъсват потока на разказа, ту го продължават отново или го отпращат в неочаквана посока. Създава се суматоха, в която всички са изненадани и объркани - и героите-участници в нея, и читателите, увлечени след героите в непредвидени приключения. Но и дори и там, където митологичните същества (верблюд, тенец) трябва да предизвикат някакъв страх и да придадат мистичност и загадъчност на случващото се, се появява ако не смях, то поне добродушна усмивка, слагаща всичко в обичайния му ред. Няма драми и трагедии, макар че за героите това да са драми и трагедии, стоварили се върху бедните им глави, замаяли ги и поставили ги в свои си философски размишления и изводи.

Преди Йордан Радичков нямаше такива герои. Сега ги има; писателят ги показва, дава им думата да говорят и съобщят това, което трябва да озвучат пред другите. Те излизат сякаш из земята, събуждат се и се раздвижват, за да тръгнат към идващото срещу тях и заплашващо да ги погълне и унищожи. Но със сила не се излиза срещу тази хала. Нито с твърдост. Нито с оръжие. Друга е съпротивата на Радичковите герои, защото е съпротивата на времето срещу промените на времето.

Героите на Радичков, които са герои на времето, си създават свой свят, в който се ограждат от този, в който физически живеят, за да спрат уголемяването и настъплението върху всичко старо и непригодно към промените. Този техен свят е нереален и митичните същества и ставащото или неставащото в разказите са част от него. Чрез него те се мъчат да се отградят от настъплението на реалния свят, да забавят това настъпление и съвсем да го пренебрегнат, като се правят, че не го забелязват. В този техен свят времето тече различно, забавено и провлачено и като постоянно се пренарежда и се уточняват подробностите. Една история се разказва по няколко пъти, не защото не я разбират и не могат да я запомнят, а просто за да уголемят времето, в което тя протича и така да не дадат място на други случки и събития, принизяващи или заличаващи тази случка и подобните на нея. Повторенията са възпроизвеждания на ситуации, които в реалния мир липсват; животът не иска да излезе от обичайните си норми и нагласи, не желае да се променя. И за да докаже, че все пак се променя, една история, една случка или дори една дума се повтарят безкрайно, подреждат се една след друга или се пренареждат, поставят се в различни позиции и в тях се включват нови хора, за да се представят като внушителни и дори застрашителни в своята придобита по този начин големина и сила.

Така е по-добре, защото родното е мило и красиво, спокойно и сигурно, а настъпващото обърква и разстройва.

В „Свирепо настроение” промяната идва като загадка, която трябва да се разгадае, като гатанка, чийто отговор е уж лесен, но трябва да си досетлив, за да го намериш. Затова търсенето се съпровожда с множество уточняващи въпроси, подпитвания, насочвания, хитри, но добродушни уловки. Те не целят да объркат, а само да удължат процеса на разгадаване, да забавят отговора, а с това и времето, през което промяната ще се развие и утвърди. Странна е тази съпротива, но характерна за героите на Йордан Радичков и тя обяснява неговия нов художествен стил и маниер на говорене и разказване. Той не е езопов език, а социален ефект, предизвикан от социални причини. Колкото повече се натрупват думи, обясняват се и се уточняват понятия, колкото повече се повтарят разказани вече събития и случки, толкова по-бавно е действието, а забавянето от своя страна възпира обновлението и вдъхва някаква сляпа вяра у хората, че красотата и хармонията на техния свят ще се запази завинаги.  

Традицията е най-добрият аргумент срещу промените. Точно през 60-те години на ХХ век литературата и българската мисъл се върна към нея, навлезе в нейните дебри, за да извади от тях богатството, което предстои да бъде изгубено. Радичковите герои са добродушни, търпеливи, упорити, смешни понякога, но силни и твърди. Те заменят възторжените носители на новото в предишните му книги. Но това не са фолклорни герои, не са човеци от народните песни и приказки, облечени в народни носии и пеещи постоянно народни песни. Героите на Радичков са реални хора, живеещи в реален свят; поведението им е обичайно, естествено, ежедневно. Те не излизат от света, в който живеят, а дори се мъчат да навлязат по-навътре в него, да го овладеят и подчинят на себе си. Те не са и стилизирани образи, които трябва да бъдат инкрустирани върху настоящето, за да го разкрасяват и за да напомнят само, че трябва да помним миналото и да се умиляваме и учим от него. И не съществуват в карнавал.

4.

Ключът към „Свирепо настроение” е посветената на Сибир пътеписна книга „Неосветените дворове”, която е публикувана през 1966 г., т.е. само една година по-късно. В „Неосветените дворове” е поставен за разрешаване същият проблем за отлаганото и забавяно ново, за да бъде „опитомено” и пригодено адекватно към традицията. Но тук мащабът е друг, цивилизационен, вселенски дори, обхващащ преселението на народите и усвояването на нови територии. Сибир е огромен свят и е пред очите на човечеството, докато земята, която Йордан Радичков гледа в „Свирепо настроение”, е малка, скрита, непозната за самите й населници. Затова и пътуването му в Сибир е пътуване във времето на голямата история, определила в някаква степен модела и на малката, тази, която е на българския северозапад.

В Сибир също се срещат две епохи и два свята, но те не се борят помежду си, не воюват и не враждуват. Напротив, те живеят заедно, допълват се хармонично и един чрез друг се обясняват и разбират. Сибир оцелява и придобива значение, защото е цивилизован, усвояван от човека, подчиняван на неговите потребности и необходимости. Той е извор на живот, спасение за Русия. Когато това подчиняване и усвояване става постепенно, бавно, „еволюционно”, то запазва хармонията между новото и старото, а те от своя страна взаимно се обогатяват и опознават.  Сибир е смешение не само на култури, но и на епохи; всяка епоха има своето си време и то тече по свои закони. Понякога различните времена се преплитат, сблъскват се помежду си. Друг път влизат в конфликт, но общо взето мирно съжителстват. И плодотворно. Няма насилие помежду им, а съзнанието, че новото трябва да се утвърди, като се съобрази с традицията, е в общото съгласие. Логиката на живота е такава, че човек не може да не се променя, а заедно с него и животът му, но промяната трябва да е логична и с цел този живот да стане по-добър, по-лесен и по-нравствен.

И в Сибир старото време също се стреми да забави новото, да отложи и идването, и утвърждаването му.

Модерният човек обича и предпочита да бъде различен, своеобразен, единствен. Той е горд и доволен от себе си, когато се отличава от останалите. Може да иска да прилича на някого другиго, да има пример за подражание, но пак за да се отличава от някого, да го забележат и предпочитат. Защото той е суетен и горд, егоист и поради това агресивен в поведението си. Ако си еднакъв с всички, няма да си агресивен, тъй като тогава ще се отделяш от тях. Докато в своята привързаност и обвързаност с традицията традиционният човек предпочита да се слива с другите, с масата, да бъде незабележим и солидарен с нея. Той няма амбиции да бъде различен и да променя онова, което са му завещали баща му и дедите му. Самият му морал се корени в миналото и традициите и той няма право да го нарушава. В „Неосветените дворове”, а и в „Свирепо настроение” ние виждаме как понякога в едно и също лице се съчетават двата типа личност и каква устойчивост им е необходима, за да не нарушат хармонията на бита и да наранят красотата, привлекателността и неизбежността на новото. Това е типа личност на 60-те години, в който са съсредоточени идеите на времето и който е пресъздаден в творбите на Йордан Радичков от онова време.

Наистина е удивително съжителството на различни епохи в сибирския бит. Местните жители излизат от своята затвореност и обществен примитив, за да се включат в индустриализацията на Сибир, а значи сами доброволно (доколкото това е възможно) да разрушат собствения си вековечен живот. Те също като северозападните българи-герои на „Свирепо настроение” забавят това, като повтарят безброй пъти едни и същи истории и случки или питат и разпитват и бавно разбират какво им говорят. Мултиплицирането на удивлението и любопитството по същество не допуска информацията такава, каквато нахлува и каквато я възприема гражданинът, а я разкрасява, облагородява и опитомява, за да влезе и безболезнено се настани в традиционния бит. Важно ли е, че някъде в Сибир не са виждали негри? Там могат всеки чужденец да го определят като негър, но това не означава, че са изостанали, неуки, необразовани, прости, неграмотни. Напротив! Тези хора могат друго, но най-важното е, че са гостоприемни, грижовни, обичливи, трудолюбиви, почтени. И се боят, че някой е в състояние и иска да не е такъв. Затова човеколюбието им е съпроводено със съмнение и недоверчивост, за да са по-точни в преценките си и за да  не нарушат пазеното с векове от предходниците им.

Интересно е това свързване и близост между българския Северозапад и руския Север. По едно и също време различни народи преживяват сходни процеси по еднакъв начин и с едни и същи средства възприемат или се противопоставят на радикалните изменения в живота. И те се разбират прекрасно, макар да говорят на различни езици. Но какво е езикът - нали назовава и изразява живота и начина на мислене? Думите могат и да се различни и дори непонятни, ала значението, което е в тях, е общо и дори еднакво.

Но и в Сибир се забелязва как колективистичното общество се пропуква и как проникналия и дори вече заседнал в плътта бацил на разложението започва да размътва съзнанието и да го трови със своите съблазни. Пропукванията са слабо забележими, но вече предизвикват реакция, защото причиняват болка и тревога.

5.

Вижда се, че промяната в стила на Радичков в сборника с разкази „Свирепо настроение” е чувствителна и дори шокираща, но не е необяснима. Тя е предизвикана от смяната на устройството на живота, от появата на нови проблеми и нов тип личност, от новите условия, в които е поставен българинът през втората половина на 60-те години на ХХ век. Животът изпълва литературата, дава й теми, формира нейните основни персонажи, създава нови авторски стилове. Разбира се, всеки автор по свой начин го изразява и пресъздава, но винаги доминира един основен проблем и една главна тема.

Йордан Радичков променя стила си, но той не пише само така, както в „Свирепо настроение”. Богатият и щедър него талант поддържа разнообразието в писането. Когато един писател следи развитието на своя герой и съпреживява заедно него живота, тогава той преминава заедно с него в следващата епоха и става и неин изразител. Такива творци са рядкост. Обикновено всеки остава в своето време и всички сюжети и теми от новата действителност ги интерпретира от фиксираната му вече гледна точка и с познатите изразни средства. Аз не смятам, че едното е предимство, а другото недостатък, защото всичко зависи от нагласата на автора, от особеностите на дарбата му и начина на му на художествено мислене, а не от силата и възможностите на тази дарба. Йордан Радичков върви заедно с героя си, наблюдава го отблизо и се променя заедно с него. Така в творчеството му можем да проследим цялата история на българския свят от 60-те години до края на ХХ век и малко след това - докогато пише нови работи. „Свирепо настроение” и „Неосветените дворове” са знаците на първите изменения в българския свят, след което настъпват нови, по-интензивни, а по-късно се установява нов модел на обществото и нов тип личност и те също присъстват в творчеството му. И дори когато в късните му творби се срещат някои от героите от ранните, виждаме нови хора, различни от тези, които са били в младите си години.

Обществените изменения са в начална фаза и затова и засягат все още външни страни от живота и чрез външни страни в поведението на героите се проявяват. Създава се впечатлението, че в разказите на Йордан Радичков нищо не се случва или че историите, които той разказва в „Свирепо настроение” са дребни, несъществени, анекдотични. На пръв поглед е така, но проникнем ли в същността на ставащото, в причините, които карат героя да се държи по този начин, ще видим, че историите са мащабни и че засягат мирозданието. Човекът придобива нов облик, нов морал и начин на мислене, а не е наивен селянин, който тепърва опознава живота и света и си удивлява на невижданото преди от него. Нищо подобно: пред очите ни е цял епос за грандиозните обществени трансформации, за велики страсти и епохални исторически явления. Но наистина трябва да четем по друг начин тези разкази и да размишляваме над тях в цялата дълбочина и сериозност, с каквито са изпълнени и каквито обективно носят.

Интересен е механизмът на промяната, която преживява самият писател, но това е тема за други изследвания…