ВИК
ВИК
А как
в далечното, самотно село
живеят моите родители?
От север - планини.
От изток - планини.
От юг и запад - хребети смълчани.
Единствено таванът на небето
над старостта открит остава.
Ала синът оттам не ще пристигне…
Отслабва зрението на надеждата.
Прозорците на къщичката
все по-тесни стават.
Самата къща бавно се смалява.
И мракът я затрупва…
В просъница, подобно сенки чужди,
облегнали на твърдите бастуни
сто вида болести и немотия,
те мислят за сина: дали е здрав?
И колко припечелва за децата си?
Говорят и за селото, което опустява.
Говорят за живата, който вече не разбират.
(Най-скъпото, от тях родено - не разбират!).
Но повече мълчат. Ослушват се дано
вратата хлопне и, запълнил рамката,
синът да връхлети по детски шумно.
Но даже вятърът отвън е станал плах.
Понеже и слухът им е отслабнал,
не могат да дочуят вятъра,
понесъл моя вик по тях…
МАЙЧИНА ПРЕГРЪДКА
Благодаря ти,
майчина прегръдка.
Всяка обич след теб
ми се струваше малка.
Всяка ласка след теб
ми изглеждаше студена.
Всяка вярност след теб
оставяше лош вкус в устата ми.
Твойта нежност ме кърмеше.
Твойта сила не ме задушаваше.
Твоят кръг ме издигаше нагоре.
И аз растях. Пораснах голям.
Ти винаги ме носеше над себе си:
протегна ли ръка
да уловя звездата,
която ти за малко не достигна.
И само
когато трябваше да ме запазиш
от вятъра или от някой удар,
навеждаше глава над мен.
В теб никога не се почувствах
унизен.
Благодаря ти,
майчина прегръдка!
