Това, че в “Не пей ми се” на Петко Рачов Славейков има стихове, подобни на тези в псалом 136-и, е забелязал още Христо Ботев (Ботев 1, 1976: 90).
Третата строфа на “Не пей ми се” е:

Кой да слуша като не ся намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини…
Нека там й ветрец струни подрънва,
нека глухо в звук на желби покънва,
дор настане друг род, с чувство по-знойно –
ново време, по за песни достойно…

Какви биха могли да са възможните обяснения на това подобие?
Текстът на псалом 136-и е:

При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион;
2. на върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи.
3. Там нашите пленители искаха от нас песни, и нашите притеснители – веселие: попейте ни песни сионски.
4. Как да пеем Господня песен на чужда земя?
5. Ако те забравя, Йерусалиме, – нека ме забрави десницата ми;
6. нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня, ако не поставя Йерусалим начело на моето веселие.
7. Припомни, Господи, на Едомовите синове деня на Йерусалим, когато те думаха: разрушавайте, разрушавайте до основите му!
8. Дъще Вавилонска, опустошителко! Блажен, който ти отплати за туй, що си нам сторила!
9. Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!

Псалом 136-и е израз на настроения и мисли по време на вавилонския плен. В онова време избраният еврейски народ се е предавал на пороци и на идолослужение и въпреки Божиите Слова за покаяние и за изправяне на пътя, предадени чрез св. пророк Иеремия, евреите упорствали в злия избран път. Навуходоносор завладял Йерусалим, разорил страната, храмът Господен бил разграбен, в плен били отведени много люде и въпреки всичко това и поставеният цар Йоаким, и народът слушали лъжепророците, които ги уверявали, че пленът ще бъде кратък. Св. пророк Иеремия бил затворен в тъмница.
Псалом 136-и е израз на скръбта на евреите по Йерусалим и на душевното им състояние, последвало след вавилонския плен. Два са особено важните стихове: 4-ти и 8-и, заради настроението в тях – скръбта по Йерусалим на чуждата земя, на която не се пее Господня песен и няма веселие.
През църковната година псалом 136-и се пее в службите преди Великия пост – в Неделя на Блудния син, в Неделя Месопустна и в Неделя Сиропустна. Той е псалом на покаяние и плач по Божия дом, по родното място на спокойствие, мир и блаженство на душата; на тъга по Бога. Заедно с особеностите на богослужението в това време псалом 136-и въвежда в настроението преди поста, а и в седемте седмици преди Пасха, до онзи, препълнен с тъга по Бога, молитвен вопъл: “Твоя чертог виждам, Спасителю мой, украсен, и нямам дреха да вляза в него. Просвети облеклото на моята душа, подателю на светлината, и ме спаси!” В този вопъл е тъгата на самотната душа по Създателя си; на душата, която поради своите заблуди и по пътищата, които е извървяла, е загубила дома си, радостта и веселието в него и от него. Псалом 136-и, като псалом на плачещата по Бога душа, не случайно се пее преди евангелската притча за Блудния син, в която са словата: “…татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лук. 15:18-19).
Според историята на тълкуването на “Не пей ми се” текстът е разбиран като израз на индивидуални преживявания и лично страдание (Б. Пенев). Те са породени от обществената апатия, която убива и желанието, и способността на поета да пее. И от огромните усилия и жертви – лични и обществени, в църковната борба и нищожността на постигнатите резултати. Оттук е и безизходицата, до която достига Петко Р. Славейков през 70-те години на ХIХ век (П. Динеков), и разочарованието му от църковната борба, отказът от борби и жертви (Т. Жечев).
Впрочем, за да разберем присъствието в “Не пей ми се” на това подобие на стиховете от псалом 136-и (и тъгата по онзи “Сион”, желан и възможен, и онова “свое” място), следва да спрем вниманието си върху факти от живота на Петко Р. Славейков, обикновено подминавани от пишещите за него.
Така, в оставените от Петко Р. Славейков автобиографични материали той неведнъж съобщава, че е постъпил в училище на петгодишна възраст:

Учих най-напред буквите, написвани на дървени паникиди и остъргвани, после на черковнославянски буквар, Часослов, Псалтир, Светче, Апостол, додето стигнах на книгата дъното, както казваха тогава по нас, и като нямаше какво да уча, дадоха ме да уча Часослова наизуст всичкий, после и Светчето, Акатиста на Пресветая Богородица, тропари и кондаци и най-подир от Псалтира 1-ва, 17-а и 18-а катизми, всичко това до 1837. Тогаз се яви в Търново славянска граматика, първо един стар ръкопис и после – Мразович. Пет години учих при разни учители все именителен, родителен и превод от славянски. Всички черковни книги изучих да скланям и да превождам уж на български…

(Славейков 1979: 160-161)

В непубликувания “Спомен за четиридесетгодишната ми писателска деятелност” Петко Р. Славейков пише също, че през 1832 г. е започнал да учи при български учители в Търново и че за три години и половина бил вече свършил курса на тогавашното черковно учение:

…като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз земля ер на буквар, после наустница, Псалтир, Светче и Апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете повечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от Светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от Псалтира първа и 17-а катизма, и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното, според тогавашното у нас понятие за учението.

(Славейков 1979: 139-140)

“Всички черковни книги, пише Петко Р. Славейков, изучих да скланям и да превождам уж на български, но да пиша името си не можех, от аритметика нито едно действие не знаех.” (Славейков 1979: 161) Последните думи от изречението са много показателни. Точно по това време – след 30-те и 40-те години на ХIХ век, се създава новото светско образование на българите в Османската империя. Светското образование – учение на граматика, аритметика, география, ботаника, зоология, на говоримите езици на Империята – турски и гръцки, без съмнение е необходимост. Без усвояването им по онова време не може да се влезе в общение с нормите, установени вече в обществото във и извън Империята. Както се знае, светските идеи влизат в българското духовно и културно поле чрез монаси. А образът на историческата идея – за националната и историческа идентичност на българите, която е и модерна идея въобще на европейския ХVIII век, – е сътворен от преп. Паисий. Другата, просветителската идея, също модерна европейска идея на ХVIII век – от св. Софроний Епископ Врачански. Оттук насетне културната история на българите е известна и позната.
Светската култура през ХIХ век се установява и строи от духовни лица, от лица, свързани роднински с духовенството, или от лица, произхождащи от семейства на свещеници. Първоначално идеята на ранното Възраждане е за допълване на светското и духовното, т.е. знанието да допълни вярата. Но както вече бе отбелязано, в хода на времето, при това доста бързо, в българското общество знанието и културата се отделят от вярата.
Детето Петко учи пет години и получава “келийно” образование. “Келийната” образованост се приема за остаряла, недостатъчна, а и комична – още по време на Възраждането. От църковна гледна точка това отношение към “келийното” образование изглежда повече като недоразумение, произтекло от прекаленото усърдие на обществото да установи новото мислене. “Келийното” образование не е запознавало и не е имало за цел да запознае децата с аритметика, география и прочие, а е давало знание за най-важното и необходимото – за спасението на човека. Катехизирало е, и които от децата са имали способности и са избирали това, са продължавали земния си живот в служение като духовни лица в църкви и манастири. Благодарение и на това свое знание, и на умението си да служи в църква, след 16-годишната си възраст Славейков е назначаван за учител в разни места из българските земи на Империята.
И така, Петко Р. Славейков познава реда на църковните служби, познава богослужебните книги и има умението да ги прилага в службите. Служи – четец и певец е в църквите, по време на скитанията си из разни населени места на България. Това негово знание, тази обрученост, а после и брак с Христовата Църква са за целия му живот – от детските години до кончината му. Не случайно в юношеските си години Петко Р. Славейков пише прословутата сатира за гръцкия Търновски владика Неофит, благодарение на която (и на реакцията към нея от страна на Търновския владика) започва скиталчеството му. Той търси истината чрез легалните, установени граждански и църковни закони. Жертвата за истината го води към непрекъсната и постоянна борба – от юношеството му до годините на зрелия му живот. Блестящата част от тази борба е водачеството му по време на събитията за църковна независимост. В килийното училище детето Петко е било научено да търси и да познава истината, да има твърдостта и постоянството да я отстоява. И най-вече да няма страх, защото в любовта няма страх – по словата на св. евангелист Иоан.
През 1837 г. в ръцете на Петко Р. Славейков попада издаденото в Буда (1833) от Константин Огнянович “Житие светаго Алексия человека божия…”. Житието е една от най-четените книги по онова време. То е привлекателно, защото разкрива доброволната жертва на Алексия и показва неговата духовна възвишеност, чистота, смиреност и търпение. Под въздействието на тази книга Петко Р. Славейков решава да стане монах. По-късно, пребиваващ повече от месец в Троянския манастир, мисли отново върху това свое намерение. Монах не става. Отпечатъци от житието на Алексия, человека Божия – изпитание, отказ от земни радости, вграждане в отвъдния живот, можем да прочетем в “Изворът на Белоногата”. Разчитането на текстовете на Петко Р. Славейков е възможно, освен чрез светски представи, също и чрез представите на Църквата. В неговото книжовно наследство добре личи началото на процеса на отделяне на културата от християнството. Във времето на Петко Р. Славейков културата все още запазва в дълбините си православното мислене, представи, знание, а външността си облича в светска форма.
Петко Р. Славейков служи в българските църкви. Според неговите автобиографични текстове географията на това служение изглежда така: в гр. Бяла е бил нужен, защото “на поповете, които бяха двама и не знаеха нищо от църковен ред, трябвах им за в черква…”. В с. Пиперково той е имал възможност да блесне в разговори със своята начетеност в църковните книги. Бил е “ревностен черковен проповедник” – при пътуванията си и при служението си. Опитвал се в Търново да съчини учебник по славянска граматика за българските училища. Писал е по Акатиста на св. Иоан Златоуст и св. Иван Рилски. Имал е много опити в писателството, но – както сам посочва – тогава е писал на славянски (църковнославянски език). От това време е и първото му намерение да стане монах – като момче бяга от бащиния си дом в Присовския манастир (близо до Велико Търново). Оттогава е и богобоязливостта му. По това време чете църковни книги, жития на светци. През 1848 г., срещу Петдесетница, служи в църква в Плевен и вместо на славянски, чете паремиите на “простобългарски”. Във Враца проповядва в църква, и така – до края на всичко останало в неговото църковно служение (Славейков 1979: 7-165).
През целия си живот Петко Р. Славейков мисли чрез Псалтира. За мислене чрез 136-и псалом свидетелстват ранните му писма. Така още през 1850 г., в писмо до един от своите най-близки приятели – Маринчо Петров, по повод на душевните страдания, които търпи от преследващия го гръцки владика Неофит, Петко Р. Славейков пише:

Monsieur, Паки Иродна бесится, паки глава Иоанова…, паки твой нещастен друг бедствува, паки гоним бива за своето отечество! Няма за него почивка, няма спокоен ден или нощ. Беда, беда! Малоназначеното во преднето мое писмо неукротимий тигър Неофит увеличи го. Обещава, дава, злочестаго българина в епархията му, да се не види по белий свят, в мрачното царство на Плутона – там, там ищат да го видят да мирува безгласен, да лежи, да почива перото му, да не се споменува от неговите любезното нему отечество.
Може ли да бъде то? “Йерусалиме, Йерусалиме! Аще забуду, тебе, забвена буди десница моя”.
(…)
Отечество! Само в твоята пазва видя луча радости. За теб видях плевенската тъмница, за теб два пъти врачанската, за теб като немил-недраг се скитах в крайна бедност и нищета, за теб се отделих неволно от Елена, за теб ища и Трявна да оставя. Врази, врази! Ето, земете все и живот; но никога, никога аз не ще престана от родолюбивите си старания, никога не ще млъкна.

(Славейков 1982: 57-58)

И така, в цялото писмо е споделено духовното му и физическо мъченичество, страдалчество и скиталчество. Псаломът се използва (не с буквалните, а с възможните си преносни значения) синекдотично, като от него е взета тази част – скръбта на евреите по Отечеството и по Йерусалим, за да се обозначи скиталчеството и страданието на Петко Р. Славейков. Той сакрализира преживяванията си, отнасяйки ги към древни примери и най-вече подобия, така че времето получава обем, а чувството – дълбочина и святост: “Ако те забравя, Йерусалиме, да те забрави десницата ми.”
По време на скиталчествата му, от 16-годишната му възраст до десетгодишното му пребиваване в Цариград като писател, общественик, деец на църковната борба, през цялото това време го води мисълта за служението на род и Отечество. Трябва да припомним, че през 40-те и 50-те години на века Петко Р. Славейков пряко слуша Неофит Бозвели, негов духовен ученик е; преписва “Историята” на йеромонах Паисий. Идеята за любов и служене на род и Отечество е нова за това време. Тя избуява в мислите на неговия баща – Рачо Казанджията, и на неколцина люде в тогавашно Търново. За българското общество ценността на новата идея и новата святост не подлежи на съмнение и тази нова святост – род и Отечество, дава представата, как светски идеи в обществото стават толкова ценни, колкото и християнството.
Подобието на псалом 136-и четем в третата строфа на “Не пей ми се”. Петко Р. Славейков мисли чрез Псалтира и тези, подобни на псалома, образи са израз на дълбока скръб, тъга, страдание. Дълбока скръб, тъга и страдание четем в Псалтира и в 136-и псалом. У Петко Р. Славейков страданието идва след нравствения резултат от църковната борба: когато се е очаквало едно, а се е получило друго. Имало е надежда за нещо ново, а е станало пак същото, но с други участници и с други лица. Оттук идва и покрусата у Петко Р. Славейков, тъгата по оня жив в идеалните светове Сион. Тя е предизвикана от едно обществено чувство – така, както тъгата на евреите във Вавилон е обществена, историческа. Причината за нея са исторически събития. А от Светото Писание се знае, че причината за историческите събития и за вавилонския плен е упадъкът на нравственото състояние на еврейския народ.
Именно този упадък на нравственото състояние вижда Петко Р. Славейков в българските събития тогава. Това е само началото на една нравствена криза, чието бъдеще по-късно провижда Пейо Яворов. Последиците от нея не се бавят – като история и като нравствена промяна на обществото.
Петко Р. Славейков оплаква случилото се. И наистина не пише лирика следващите три години.

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ