Между Книга Псалтир, разбирана като молитвите на Църквата, като нейния “естествен език”, и лириката не би следвало да има нищо общо, освен може би това, че в лириката и в Книга Псалтир присъства поетичното.(1) Още повече, че молитвите и лириката имат съвсем различен предмет и преследват различни цели: молитвата – прошката, спасението и вечния живот на човека; лириката – събуждането на естетическото чувство, а сетне и преживяването на естетическото. Човекът може да преживее и без поезия, и това не би било с кой знае какви следствия за отвъдната му участ, но преживяването на този тук живот без Църквата и без Нейните молитви, без църковните тайнства прави живота в земното, а и отвъд навярно, силно проблематичен. Още по-проблематичен става животът, ако липсата на Църква и на молитва не се осъзнава въобще. Ако тя е празно място в знанието, съзнанието и представите на човека.
Впрочем човекът – по тъжното повествование, събрано в книгите на Светото Писание, защото то е писание и за човешкия неуспех и трагедия – много често се е стремял да се освободи от Бога и да върви в свои пътища. Това е най-висша проява на неразумност. Религиозното чувство е дадено априори. То е в природата на човека и има необходимост от удовлетворение. Поради това човекът създава идоли и им се кланя – златен телец, компютър, философия, идеология. Подобна “вяра” обаче изкривява човешката същност, тази същност, която е дар от Твореца, и създава условия за смъртта на човека. Ала явно неразумността е по-силна от всяко друго чувство – така, както омразата е по-лесно и по-трайно чувство от любовта.
След грехопадението човекът се е отделил от Божиите пътища. Същото е сторил и след потопа. Според любовта Си и според Своя спасителен промисъл, Бог изпрати Иисус Христос да приеме човешка плът и кръв и да съедини падналото човечество с Бога. Той пое греховете на всички и бе принесен в жертва вселенска за всички. Стори нещо, което само Той можеше да стори като Бог – по мощ и замисъл, и което предстои да бъде проумявано във вечността. Бог вдигна падналото човечество, основа Своята църква – новия Ноев ковчег, но то, човечеството, вярно на неразумността си, продължи упорито да върви в своите си пътища.
В естетическото няма нищо лошо само по себе си. То би могло да бъде лошо в зависимост от това, за какво се използва. Естетическото, по бележката на Владимир Лоски, е част от човешката история още в най-ранния неин период (Лоски 1991: 257). “Брат му се казваше Иувал: той беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки” (Бит. 4:21). Иувал е син на Ламех; Ламех – на Матусал; Матусал – на Енох; Енох – на Каин. Макар и променена, все нещо от генетичната информация остава у Каиновите внуци.(2) Бог прибира Авел при Себе Си. Братът на Иувал – Иавал, наследил занаята на угодилия Богу свой далечен чичо Авел. Също като него станал “баща на скотовъдци, които живеят в шатри” (Бит. 4:20).
За да станат бащи, единият – на скотовъдци, другият – на “всички, които свирят на гусли и пищялки”, явно и двамата братя са имали пристрастеност, умения. И най-вече забележително е умението на Иувал да предаде на потомството си своето естетическо занятие така, че потомството му не само да го приеме, но и да продължи наученото от своя предходник. Това на пръв поглед изглежда добро, почтено, оставящо траен спомен занятие; поражда усещането за сигурност и най-вече увереността, че така е и така трябва да бъде; създава чувството за честен живот.
Най-малко евреите са били безразлични към естетическото. Те са обичали музиката, песните; танцували са и целият техен бит е бил съпроводен от музика. Давид успокоявал цар Саул с уменията си в музиката. Ала св. цар Давид е имал една първа, най-важна, неотменна и неотклонна мисъл – мисълта за Бога.
Във времето на писането на псалмите свирците на “гусли и пищялки”, внуците на Иувал, са преживявали света естетически. В същото това време св. цар Давид, и не само той, трагично е мислел за Бога, и точно тази човешка трагика и надежда е намерила израз в псалмите, които също са съвършена поезия. Има разлика обаче между поезията на псалмите и поезията на “гуслите и пищялките”, в която има опиване от естетическото и небрежие за Бога. И тук е подходящ един добър пример от литературата. В “Йосиф и неговите братя” на Томас Ман срещата между Исав и Иаков, след повече от четиринадесетгодишното отсъствие на Иаков, е предадена безкрайно любопитно – двамата имат и жени, и животни, и богатства, и слуги, и всичко, необходимо и пренеобходимо за своя земен живот. При срещата им Исав свири на пищялка, показвайки с това доволството си от живота. Едно му липсва обаче – Исав е бил небрежен към Бога. А Иаков Го носи в сърцето си и брежи за Него.
През ХVIII век в романска и германска Европа и в православна Русия културата се отделя от християнството. По повод това, което се случва в Русия, В. Бичков пише, че през ХVII век (особено през втората му половина) започва постепенно ускоряващ се процес на озападняване на руската православна култура, който в началото на ХVIII век довежда до фактическа секуларизация на културата, властваща вече на Запад. От това време започва процесът на упадък и постепенното разрушаване на християнската култура, от която към ХХ век живи носители (непревърнати в музейни експонати) остават фактически само религията и някои маргинални направления (а по-точно – отделни личности) в изкуството и философията (Бичков 1999: 86).
Секуларизацията на културата се случва през ХVIII век в Русия. Малко по-късно – в Сърбия. В началото на ХIХ век Александър С. Пушкин е началото на всички нови начала в руската литература. Въпреки многобройните псалтирни цитати в неговата поезия, въпреки мислената в духа на Православието проза на Фьодор М. Достоевски и на Лев Н. Толстой (с уговорки) в края на века, процесът на отделяне на културата от християнството е станал неудържим. В литературните творби от края на ХIХ век (само у Леонид Андреев например) се показват най-невероятни човешки ексцесии – според невероятността на представите по онова време. Oпитите за търсене на заместители в неудържимите формални експерименти на изкуството от началото на ХХ век – едно търсене на “естетическа религия”, съвсем не успокояват нещата.
Секуларизацията на културата въобще не е радостен факт. През 80-те години на XIX век, след първоначалната, оказваща се привидна радост от това, че и ние имаме изящна литература, художество, словесност, роман и пр., следват много показателните културни трагедии именно в средите на тези, които създават културата. Обществото иска да живее и заживява с културата, но без Бога. Още повече, културата претендира да нахрани душата на човека. Интелигенцията се занимава с национални, исторически, социални, етични, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми, в което няма нищо лошо само по себе си, както и във всяко антропознание и антропомислене. Но ако решението на тези проблеми е антропоцентрично, то какво е това решение, което се основава на човешката, а не на Божията мъдрост. В цялост религиозното чувство е рядкост в българската поезия, нещо, което не е убягнало от очите на младия Атанас Далчев (Далчев 1984: 181-182).
Отделянето на културата от Православието е очевидно след 50-те години на ХIХ век, във времето на Българското възраждане. Става така, че идеите да имаме своя история, свое знание, училища, своя национална църква, своя книжнина – литература, журналистика, театър, своя революция, свое материално благополучие стават водещи обществени идеи. Те имат предимство във все още дълбоко мислещото в Православието българско общество. Но въпреки това отместването на мисълта встрани от църквата е очевидно.
Чрез Книга Псалтир душата на пишещия и на четящия е била в общение с Твореца и Спасителя си – Бога. В светската поезия след средата на ХIХ век пишещият общува чрез словата в текстовете си най-вече с човеци (а и четящият – също) – с обществото, с народа, със своя идеален двойник. Както се знае, съзнанието за това, с кого общуваш чрез словото, е от изключително значение. Създаващата се светска култура съсредоточава интереса си към знанието за света, към политическия, към историческия живот.
Впрочем знанието за света е в съответствие с Божията наредба: “И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28); “И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте); да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко, що се движи по земята, и всички морски риби: във ваши ръце са те предадени” (Бит. 9:1-2).
В българската християнска култура знанието за човека и природата са факт още у Йоан Екзарх. В първата половина на ХIХ век процесът на отделяне и самостоятелност на знанието първоначално е в подредбата и в устройството на българските училища, после – в новите учебни предмети, които се изучават: аритметика, землеописание, история, знание за животни и растения, риторика и пр. След това в Браила се основава Българското книжовно дружество. След 80-те години се основават Висшето училище в София и всички останали училища и институции на знанието.
През първата половина на ХIХ век от книжнината се отделя лириката, а по-късно прозата и драмата. Това по-късно предизвиква появата и на литературната критика, а и на първите истории на литературата – тези на Димитър Маринов и на Александър Теодоров-Балан. Знае се, че за да се създадат училища и литература, се ползват чужди образци. В литературата се превеждат и побългаряват руски и европейски художествени текстове. Бърза се, за да се достигнат другите. Създава се представата за това, че нямаме – съзнанието за липса, което повече е принцип на динамиката на новата култура, отколкото действителна липса, тъй като от IХ до ХIХ век фондът на българската християнска книга и култура е впечатляващ. Точно този фонд обаче в онова време се осъзнава като нещо старо, ненужно, немодерно и недотам ценно.
Времето създава и възрожденската висша и средна социална класа, която спомоществува културата. Част от българската интелигенция се образова в европейските университети, внасяйки после в своята култура новото европейско знание. Процесът на секуларизация е неудържим, а и никой не се опитва да го удържа, напротив, духовният водач на българската църква Екзарх Йосиф I завършва френски католически колеж в Цариград, дипломира се като бакалавър по литература в Сорбоната, където завършва и Юридическия факултет. За да завърши, има помощта на много люде и е една от най-просветените и образовани личности сред българското общество.
Заповедта “обладайте земята”, заповедта за знанието, започва да се разбира така, че знанието става ценно само по себе си(3).
Може да се каже, че знаещите като Васил Друмев – митрополит Климент, Димитър Маринов успяват да постигнат равновесието или допълването на вярата и знанието, което е християнски принцип на Източната църква още от времето на Кападокийския синтез (вж. Хубанчев 1993: 7-73) – вярата да не изключва знанието, напротив, знанието да допълва вярата.
След 90-те години на XIX век обаче вече не е така. Вярата става присъща на все по-ограничено религиозно общество. А знанието, към което с пълно право съществува култ, става знание само за себе си. Всичко това се случва за кратко време – за около половин век. След средата на ХIХ век изцяло се променя менталността на българското общество. Онова, което се осъзнава като изостаналост на българите до това време, всъщност е предимство. То опазва вярата. След 90-те години знанието и литературата стават толкова автономни, че забравят Твореца. В пространствата на знанието и културата се създават идоли (ценности на гражданската история, на народа, на изключителната историческа личност), нови свети места. Ценности, които се менят, и истини, които се търсят.
През първата половина на ХХ век Светослав Минков представя света вече от гледната точка на притиснатите в ъгъла от глобализиращото се мирово пространство християнски добродетели: милосърдие, любов. Те са опорните думи в текстовете му, слова, върху които той гради разказите си. В неговите книги като че ли се чуват и последните отгласи на християнството в българската култура – навярно и поради това, че Светослав Минков получава възпитанието си в традиционна българска среда.
Българският свят мисли чрез идоли, на идоли започва и да се кланя. Слаб е гласът на богословието и богословстването(4) в публичния разговор на обществото. След това идват войната, историята, социализмът като най-успешна идеология, която изцяло подменя вярата с човешки мисли и намерения.
Така, за около век, вярата е ограничена само в кръга на религиозното общество. На човека се дава първокласно знание, и това, че знае, е добре; знание за природата, за обществото и почти незначително знание за единствено важното – за Твореца.
Секуларизацията добре личи, според нас, още в текстовете на Петко Р. Славейков, въпреки че Светото Писание и Книга Псалтир звучат дълбоко в душата му.
Пейо Яворов, по спомени на сестра му, чете Книга Псалтир и вижда в св. цар Давид велик поет (Найденова-Стоилова 1986: 123). Мащабната образност на псалмите – градушката и огнените въглени, пространствените обеми, небето, което е неотменно в текстовете на Пейо Яворов, влиза в неговата поезия из Книга Псалтир. А също и страданието на отхвърления от всички и самотно търсещ човек.
У Атанас Далчев вече чуваме плача по отсъстващото религиозно чувство в българската лирика – въпреки че почти няма български поет, който да не е писал два или три текста с религиозна тема и чувство. Във времето на Атанас Далчев културата е създала свое собствено поле, герои, мъченици, представа за нравственост. Културата е станала самодостатъчна. Свирците на “гусли и пищялки”, внуците на Иувал са успели. Откритията и големите събития в лириката са откритията на новите (след символизма) художествени форми. Антиномичността в мисленето на Атанас Далчев, изразена в “Камък” например – че вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях, – е нормално следствие от попадналата в своя собствен капан култура. Тя е създала нещо, на което следва да се служи – на прекрасните “гусли и пищялки” на Иувал.
Колкото и вълнуващо да е естетическото, колкото и да обсебва и мислите, и чувствата, и волята на човека, колкото и да създава усещането за дело и смисъл – във всичко негово има някаква тъга. Тя произтича тогава, когато естетическото изговаря и вижда само себе си, когато идва гордостта да е. И в тази сладост, така приятна, забравя за Бога.
Така не може да се постигне онова, което някога е постигнато в Книга Псалтир – Всевишният да бъде в началото на всички човешки пътища и време. И да не се забравя какво Той – по любовта си – върши за човеците.

Бележки

(1) Трябва да се има предвид това, че тропарите, кондаците, стиховете в службите, Октоихът, минеите и прочие книги също са поезия. Обратно в текста

(2) По повод началото на човешката история Владимир Лоски пише:

“Първото падение след загубата на рая става убийството на Авел от Каин. Бог говори на Каин: “…ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него.” Но Каин убива своя брат. На това първо падение съответства и първото избиране. Избирането на Сит и на неговото потомство. Синовете на Сит са “синове Божии”, те призовават името на Йехова и един от тях, Енох, “е ходил пред Бога” и може би, с тялото си, е бил взет от Бога в рая. Потомците на Каин, обратно, са само синове човешки, трагично обречени на смърт (“…аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило”, говори Ламех). Прокълнати от обработената земя, пропила в себе си кръвта на Авела, те стават първите граждани, изобретатели на техниката и изкуството. С тях се появява и цивилизацията – този колосален опит да се запълни отсъствието на Бога. Човеците се стараят да забравят Бог или да го заменят: да забравят в процеса на коване на металите, като се оставят да бъдат пленени от земната тежест и от създаваното от нея непроницаемо могъщество, подобно на Тувалкаин, баща на всички ковачи на “медни и железни сечива” (Бит. 4:22), или да Го заменят с празник на изкуството, с упоителната утеха чрез музиката, подобно на Иувал, баща на “всички, които свирят на гусли и пищялки” (Бит. 4:21). Изкуството се появява тук като културна, а не като култова ценност; това е молитва, нестигаща никъде, защото не е обърната към Бога. Поражданата от изкуството красота се затваря сама в себе си и със своята магия приковава към себе си човека. Тези изобретения на човешкия дух полагат началото на културата като култ на някаква абстракция, в която липсва Онзи Присъстващ, към Когото трябва да бъде обърнат всеки култ…” (Лоски 1991: 257). Преводът е мой – С.С. Обратно в текста

(3) По това време д-р Петър Берон, който живее и работи в Германия и Франция, пише естественонаучни книги, като: Atlas meteorologique. Paris, 1860; Panepisteme… T. I-VII, Paris, 1861-1867; Physicocjimie… Paris, 1870, и др. Дали тези книги са с музейна ценност, или имат принос в естествознанието на ХIХ век? В тях е видна “сакрализацията” на знанието – като културно поведение и културна деятелност – в духа на европейското позитивистично време на ХIХ век. Обратно в текста

(4) Както се знае, основите на висшето богословско образоване в България са поставени през 1923 г., когато е основан Богословският факултет при Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Обратно в текста

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ