Калина Томова

НОСТАЛГИЯ

Нощна светкавица. Тътен прорязва небето.
Ехото жалостно тръгва - бездомник в нощта.
Малки светулки кръжат до несвяст над пътеките.
Тревата ухае, пропита с непонятна тъга.

Чужд континент. Непознати човешки порядки.
Изпразнени улици. Зад прозорците - тайнствен живот.
Жадувам общуване, но само на птиците радвам се.
Говоря с дърветата. И мечтая - за роден простор.

Гърми… И накъсва на дребно душата ми.
Парчета от нея прелитат - като птици в нощта.
Дъждът е наблизо. Но дали ще измие той раните?
Едва ли! Дълбоки са, трябва им много вода.

Светът се смалява. Едва ли не, влиза ми в дланите.
Дали да го грабна и здраво да стисна юмрук?
А после, да пускам по малко от него през палеца,
докато намеря към себе си правия път?

Мълчи тишината. Небето отдавна помръкна.
Последни светулки прелитат в самотен захлас.
Отмина дъждът, недостигнал до прага ми, някъде…
А пустите улици броят само светли петна.

Да, само на лампите светлите дири пресичат се
с тъмните сенки на стари дървета в нощта.
Това е… Самотна реална илюзия!
Една много приказна, но фалшива за жалост, мечта…

ИМПРОВИЗАЦИЯ

Боса, притича по топлия пясък…
Насреща шумеше морето.
Погледна вълните,
събуди мечтите
и волно разпери крилете.

Сън ли било е? Кога ли свободна
пътуваше с птичите песни?
Сега го измисля
или е истина?
А пясъкът скърца в нозете…

Докоснала нечия длан непозната,
в която усети човечност,
въздиша по минало,
но без настояще
върви по земя непозната.

Морето, морето… Вкусът на вълните…
Къде са въздишките бели?
Къде са огньовете,
претопили водите
в искри от прикрити копнежи?

А слънцето? Родното, живото слънце,
къде разпиля си лъчите?
Подала две шепи,
очакваща милост,
тя боса притичва в … мечтите.