интервю на Татяна Любенова

- В една от предишните си книги, “Почит към литературата”, твърдите, че вътрешната сила на поетичното слово се определя от количеството мълчание, което то съдържа в себе си. Колко мълчание е акумулирано в новата ви книга “Урна” и какво е нейното послание?

- Това, което съм казал в тази книга, едва ли се различава от онова, което са казали други автори преди мен. И което вероятно ще повторят други, след като аз съм го казал. Наистина вътрешната ефективност на поетичното слово се определя от количеството мълчание, което съдържа в себе си. Това от само себе си не означава в никакъв случай, че съзнателно и преднамерено един поет трябва да мълчи дълго, да натрупа халища от мълчание, за да стане словото му по-силно. Но по принцип е така. И ще ви призная нещо, което може би е трябвало да го призная по-рано. Но аз и досега не разбирам, въпреки възрастта си и въпреки това, което съм написал, защо един автор трябва да има събрани и избрани творби. Зная, че и гениалните поети имат събрани и избрани, но вероятно аз така ще си отида от този справедлив или несправедлив свят, без да го разбирам. В този смисъл, човек наистина трябва да напише само онова, което не може да не премълчи. Тук преиграване няма, мании не трябва да има, трябва да се каже само онова, което не може да не се каже. Предизвикателствата на живота, това, което го заобикаля трябва само тогава да намери някакъв словесен израз, когато не може да не се преодолее мълчанието и така да се стигне до човешкия език.

- Защо наричате поезията “вдовицата на живота”? Какво изкуство е поезията?

- Поезията, отново ще кажа - според мен, е единственото изкуство противопоказно на човека. Това е опасно изкуство и само за тези, които са малко отстрани, е много мамещо и дори предизвиква завист към ония, които създават удивителна поезия. Поезията е трудно изкуство. То е свързано с много грижи за поета, свързано е с обществени и национални катастрофи, включително със семейни съсипни. Но тази същата поезия, която като всяко изкуство е извикана на живот, за повече живот, при наличието на известния факт, че никой не може да се измъкне жив от живота, същата тази поезия е определяна по невероятен брой начини, с много формули, някъде по-кратки, някъде по-раздължени. Така че, това е едно от определенията. Дори и аз имам няколко определения за поезия - веднъж тя е вдовицата на живота; друг път казвам, че тя е цитат от забравено майчинство. Това не са само хрумвания. А тези материализирани изрази  идват от промисъла над това, какво е поезията. Светът много пъти е описван, преразказван… И въпреки това има място и за следващите, и за следващите.

- Всичко извън столицата се нарича провинция, а Вие пишете, че вкусовете умират в провинцията. Какво точно имате предвид?

- Не ми е минавало през ума, когато съм написал това, че може да се превърне в обида за провинцията или във възхвала за столицата. Все пак така е направен животът, включително литературният, особено в малките държави, че “кръщавките”, признанията се извършват в столицата, след което един творец може да живее където си поиска. Но благословията идва от столичния град. В същото време дилижансите, които носят различните предизвикателства на световното изкуство, пристигат също първо в столичния град. По много причини. В този смисъл и вкусовете най-напред пристигат в столичния град, а сетне отзвучават по-далече от него, като ехо, което замира. Но, общо взето, гръмовете падат в столицата. А след това имат забавено ехо в провинцията. Но от друга страна има някаква възвръщаемост. Повече от поетите на всички по-малки държави, идват от провинцията. За българската литература това е изначална закономерност. И от една страна това е добре, защото идват наистина от най-дълбочинния пласт на националното халище. Допълнително се прибавя това богатство, че колкото повече идват от тази целина, толкова повече запазват първичността на изкуството, включително и поезията. Процесът е двупосочен.

- “Делниците показват неравенството между хората, докато празниците го освещават. При това положение писателят е длъжен да съсредоточи вниманието си върху Разпетия петък” - пишете Вие. Какво всъщност е Разпетият петък за писателя?

- Доколкото си спомням, над тези изрази витае иронията. Но наистина празниците освещават неравенството. Това личи даже от ежедневието на един национален живот. Или пък от живота в една махала. Наистина празниците освещават неравенството. Това един поет не може да не го види, защото празникът е извикан като че ли за равенство, като че ли да се направи една карнавализация на общото, на равенството между хората, да се забрави неравенството. Затова поетът трябва да си спомни, че го има Разпетият петък, въпреки че никой човек, включително и поетите, нямат никакво веществено доказателство за Разпятието. Където няма празник, няма делник - това е Разпятието. И до ден днешен човечеството не е намерило друга, по-универсална, по-точна, по-идеална и по-идеалистична метафора или символ, от Кръста. И ми се струва, че няма и да намери.

- Кой разбира от поезия днес и кой има нужда от поезия? Може ли тя да промени днешният съвременник?

- Историята на литературата и историята на изкуството показват, че време, специално отпуснато от не знам къде си, за създаване на изкуство, не е имало и няма да има. Хората, които се занимават с изкуство, трябва да го създават във времето, в което живеят. Специално време за създаване на изкуство не е имало и няма да има. Така че, хората на изкуството трябва не само да възприемат това, което се появява внезапно или  непредвидено, но и малко да се приспособяват към него. Трябва да могат да работят и да създават във времето, в което живеят. Казано по-простичко, трябва да могат да се оправят в тоя живот. Но трябва да могат да го премислят. Трябва да могат да го премислят, защото, както казват старите, това, което съществува, съществува. Не случайно камъкът е общият прадядо, не случайно същият този камък е любовникът на всички легенди. И въпреки всичко има място да се прибави нещо. И то трябва да се извлече като чимове от това, което ни заобикаля. Да се свидетелства за времето, в което се живее.

- Трагични ли са проблемите на българските писатели и ако това е така, в какво точно се корени този трагизъм?

- Проблемите на българските писатели са до толкова трагични, доколкото времето, в което водим този разговор е трагично или драматично за всеки българин. Времето, в което живее сега нашият народ е наистина не само трудно, но и унизително. В този смисъл то засяга и всички български писатели. И най-тежкото е, че писателите, като повечето от българите, наистина са изправени денонощно на социален разстрел. Те не могат да посрещнат и най-простите си човешки нужди. Другото е, че това време е още неутаено, а литературата предполага едно по-стабилно развитие на обществото, за да може да го наблюдава малко по-продължително и да може да си каже думата за него. Социалните притеснения са ужасни. От друга страна е много мътно това време, много ветровито, много неясно за премисляне.

- Казвате, че новите подтици за творчество в същото време носят и ново опустошение? Какво имате предвид? Кажете ни нещо за Вашите лирически победи.

- Не мога да говоря за личните си победи. Защото през годините това не е присъствало в съзнанието ми - за постигане на победи, лирични победи. Те се постигат върху разкъсан материал. При един голям поет - като призвание, като дарба, като даденост, изначалност, след това - тази страшна фрагментарност. Изобщо, това, което се нарича лирична победа се постига върху разкъсан материал. Но при мен никога не е присъствал такъв момент  - да постигам лирични или епични победи. Просто съм такъв, какъвто съм. И никога времето не ми е влияло на словото - в този смисъл, да се променям. И не разбирам някои, които се оправдават с времето, нито като обществен климат, нито като друго. Според мен, повечето от тези хора завършват живота си като бездарници, като мракобесници. Аз не виждам никаква разлика в това, което съм писал и което сега пиша. А що се отнася до “новите подтици”, те не могат да не носят опустошение. Всичко, което е свързано с изкуството, не може да не носи и опустошение. Защото допирайки се до нещо, след всяка реализация на нещо, след постигането, от един автор или от една национална литература, това е едновременно и примирие, до толкова като време, доколкото да може от полесражението автора да прибере трупа си. Толкова е кратко времето. Той се връща винаги опустошен, защото нещо е постигнато. Това е като един пренос-превоз на една преслънчева материя, която е много трудна като психология. За съжаление десетилетия у нас и до ден днешен, не се учи психология на творчеството, от което губят и самите творци, губят и хората, които обичат изкуството. Но винаги е така: връщаш се самоограбен. Натрупването отново започва.

1997 г., януари