Харалан Ангелов

Притиснат от тъга, от жалост най-горчива,
в една подземница, осъден на затвор,
умислен аз седя, душата ми унива
на мисли и мечти в едничкий разговор.

На бързи си крила сънливост мълчалива
пренася клетий мен в широкий бащин двор.
Там, гледам, всичко в тишина почива:
сестра, жена, деца - тях грабнал страшен мор!

При тоз ужасен сън сърце трепти в захлас,
смущава моя дух, кръвта ми в жили спира,
и струва ми се мен, че съм в последний час!

Но стреснат изведнъж, окото ми се взира:
стените, влажний свод!… По тях познавам аз,
че съм далеч от род, и в скръб душа умира.

1870