Благой Ранов

Една сутрин, когато мракът се изцеждаше на запад в черната дрипа на гората, някой почука на прозореца ми. Нежно. Като полъх на птиче крило, като забравен любовен трепет.
Раждаше се денят в празничната риза на резедата и сенките на нощта се стапяха в повея на утрото. Неотворил още прозореца, цъфналата черешова клонка - нежна длан - ме докосна и прогони виденията на съня. И заедно с уханието на черешовата пролет - девственост и чистота - заляха стаята ми. Дъхът ми секна от видението. Лек порив на вятъра замря в клоните, упоен от сладостта на цъфтежа. Цветчетата зазвъняха.
Снощи седях на малката пейка под черешата и гледах наедрелите пъпки, които като черни точици дупчеха звездното небе и усещах виталната сила на възкресението. Допирах длани до едрата, груба кора на ствола и слушах прииждането на соковете, които туптяха във върховете на пръстите ми. Чувствах как дълбоко у мен се пробужда детето. В един момент долових сладостта на плода - сочен и цветен.
Снощи пролетта се бе стаила някъде зад близкия хълм или пък бе стояла стресната в сянката на гората от човешката реч и пискливия лай на кучетата. С любопитството на палаво дете тя бе дошла едва тази сутрин…
Бледорозови капчици роса блестят по нежните венчета и като момински сълзи искрят от бликналата радост.
Тази вечер отново ще седя сред цъфналите клони на черешата, ще се вслушвам във великото тайнство на природата и шепота на нежните бели цветчета, обзети от нетърпението за празник.