Георги Н. Николов

Силата на поезията е многостранна. Тя отразява човешката душа в цветни състояния и често лекува нейните рани. Предпазва я от грешки и обединява людете към нещо по-добро. От името на различни цели днес, утре…някога. Които поколенията ще оценят с благодарност. Или ще отхвърлят с равнодушен взор. Накрая остава житейската поука. От нея черпи сили бъдещето - спасителна алтернатива за личността, търсеща хармония и спокоен делник. Иначе казано: и смисъл за собствената си поява сред света…
Може би такова послание е запечатала незрящата Веселина Михайлова в най-новата си стихосбирка. Тя носи заглавие „На тази земя и за нас има място под слънцето”. Дело е на „Хеликон”, Казанлък, 2012 г. и е равносметка на авторката за собствената й орис в годините. За да разберем книгата по-добре, нека се вслушаме в нейния ЕПИЛОГ, защото „като отровен бръшлян лошотията ни огражда от всякъде. Не дава спокойствие, за да живееш нормално, защото завистта, алчността, подлостта, лицемерието, жаждата за пари така са заслепили някои хора, че дори са изгубили човешкия си образ.” И още: „Кой може да каже, колко силна е болката, когато истината излезе наяве? Кой, ако не този обречения, страдащия, който понася не само физическата, но и душевната болка и въпреки всичко намира сили и не се предава, не се оплаква, а продължава да твори, за да дава кураж на своите колеги по съдба”.
Стиховете, включени в книгата, са писани по различно време. Те са размисли за съвремието, на което е свидетел Михайлова. За съдбата на България и на обикнованите люде в нея. Авторката „незрящо” вижда последиците от социалния хаос, изпратил много хора на гурбет. Погубил по света други от атентати и политически борби. Посланията носят добра утопия. Надежда, че доброто постепенно ще изтрие безбройните негативи на реалността:

За себе си не искам нищо, Боже,
аз моля те за моя край
и за Родината ни, ако може,
то превърни ги в земен рай.

Да порят трактори полята -
пшеница златна там да зрей,
да раждат гроздове лозята -
на есен вино да се лей.

                                 „Молба”

Тази приказна картина е всъщност възхвала на мирния труд. Който във всички времена облагородява човека. Помирява го с природата и със собствената си разнолика същност. Днес колективните начинания, описани от Веселина Михайлова, остават в недалечното минало. При това - окичени с анатема на отрицанието. Но авторката не политизира темите в стиховете си. А издига в култ обществената хармония. Сама изстрадала много в живота, тя приема доброто в неговия идеален смисъл като лек за всички проблеми. Като обединител на хора в разноликата днес социална пирамида. Често в стиховете присъства Бог - пантократор за времето, което е отредил на всеки от нас. Той е символ на висшата мъдрост и едновременно - безпристрастен съдия за делата ни. От лика му струи благослов. В протегнатите длани зърната на обичта очакват благодатния чернозем на прояснената ни мисъл. Изживеният катарзис в поезията на Михайлова е въздадена прошка за човеците, причинили й в делника толкова зло. Много от стиховете приличат на вощеница, запалена тихо пред светла икона в радостно пролетно утро:

Ако с усмивка посрещаш зората
и песен от птица край тебе звучи -
ще ти е пълна със радост душата
със хубави мисли и със мечти.
…………………………………………….
Живота е хубав,
почти е чудесен,
но само със обич
звъни като песен.

                       „Ако”

Немалка част от творбите в сборника са ретроспективни: за любовта, все още жива като спомен под пласта на годините. За случайни срещи с добри и обичани хора, за сватбения ден…Те приличат на албум, в който са заключени надежди, разочарования, примирение и нови копнежи. Интимната лира в душата на авторката ги ретушира отново и отново и те няма да умрат. Тук са и стиховете към хората с физически недъзи. Към незрящите. Към всички, които привидно се отличават от нас, но също жадуват за внимание и за свое място в човешката редица. Понякога редовете са „грапави”. Сякаш се опитват да избягат от общата тоналност на стиха. Но чувствата в тях неизменно въздействат с искреността си. С неподправената молба за внимание и мъничко отделено време. Когато хората бездушно отминават, Михайлова се обръща към вечния природен феномен - морето. С който от малка съжителства в родния Ахтопол:

При теб море се върнах, пак съм тук,
пленяваш ме с вълните, със всеки техен звук
отново ме омайваш със твойте водорасли,
със мириса на който в детството сме расли.

                                „Сбогувам се със теб, море”

Поезията на Веселина Михайлова е илюстрация за изстрадан човешки оптимизъм. Тя напомня жилаво стръкче цветен живот, което се изправя след всяка жестока буря. Какво е лиричният изказ, ако не споделено откровение? Откриваме го в прозрението на авторката, че „на тази земя и за нас има място под слънцето”. Да, то свети еднакво за всеки. И топло отразява лъчите си в новата книга на Михайлова. Която, заедно с прежни нейни творби, й отреждат заслужено кътче в съвременната българска литература…