Иван Бурин

СУША

С напукани гърди земята диша тежко,
прозрачни пламъци над нивите летят.
Дръгливи псета и орли разнасят леш по
ливадите, остъргани като с пила.

Мълчат селата, побелели в прах, и тлеят
дърветата с повехнали листа.
Плетищата като решетки се чернеят
и волски черепи се хилят върху тях.

В кошовете на водениците - ни зърно,
а всичко изгорява, всичко се топи:
огромен огнен паяк - слънцето - обгръща
нивята и последния им сок изпива.

А селяните с цвят на ръжен хляб и
с гримаса на опърлени листа
вкопчали челюсти, вървят; а кръв прокапва
от побелелите, напукани уста!

Те чакат страшен гръм да разтресе селата,
да писнат клони, кучета да заскимтят,
да ливне дъжд и като преварено мляко
ливадите и нивите да задимят.

И в бурята разгърдени да се нахвърлят
през хендъци, плетища, слогове, нивя,
да полетят напред и мощно, с пълно гърло
победата над сушата да възвестят!

ЛЯТО

Сутрнн слънцето пламва над хълмите -
разжарена огромна главня.
И денят побелява безмълвен,
разтопен и задъхан, разтлян.

А трудът в равнината е почнал
- лепне пот и пробожда осил -
и просъскват в ливадите сочни
разярени и остри коси.

Край прегърбена бабичка виждаш
дърпа сърп обгорено дете
и една неприкривана грижа
се е ширнала вредом до теб.

Тоя задух и тая умора,
тоя тежък, задъхващ покой! -
към смраченото било поглежда
не едно неспокойно око.

Беше по-лани. Зърното капеше,
а градушка в земята го впи.
То змия ни сърцата ухапа -
не можахме три нощи да спим.

Други път ни притисна пък сушата -
изгоря и последния стрък
и пращеше в пламък и пушеци
преди туй руйнокласния кър.

Още колко тревоги ни свариха,
колко пъти пищяха жени,
но едно ни крепи: то е вярата,
че ще дойдат по-радостни дни!

ГРЪСТОБЕР

Земята - гръб на костенурка -
напукана, олющена - жежи.
Невидими парцали пламък хвъркат
и пърлят, и стопяват всичко живо.

В гръстята, до където с поглед видиш -
берачки, забрадени все напред:
лицата им - червени керемиди -
горят, а мами с хлядна сянка бряста.

Те скубят тънки стъркове с издрани,
напукани от работа ръце.
Потта залепя ризите, разраня
и щипе, и яде като оцет.

Над тях тежи надиплен мътен облак
от жълтопепеляв отровен дим.
Той гложди и черви очите топли
и в суха кашлица дере гърдите.

Тъй трудно се бере! Ръцете дърпат,
през кожата - изтрита - свети кръв
и зрее лоша реч под всяка кърпа:
- огън, огън да ги стопи макър!

Повлекли в пепелта кореми
децата чакат ризи и храна.
По кариерите мъжете стягат ремъци
и гърчат изгорели рамена.

РЕЗИТБА

Огрея слънцето и заскрежи
пръстта с корица шоколадена.
Затоплени, лозята мърдат като живи -
вълнуват гръд от вятъра погладена.

Пробудени от влагата лозите
надуват пъпки нежно-мъхави.
Черешите край падналия зид
кипят в каймак от цвят задъхващ.

Изправям кръст и удрям го с юмрук -
боли! - а чакат ме главините.
Аз знам - не ще пристигне никой друг
да ме смени, а искам да почина!

Но почвам пак и с ножицата: хруп! -
наместо сочна пръчка - пръста си.
По пъпките закапва ясна кръв
и смесва се с кръвта на пръчките.

Обвивам пръста с някакъв парцал,
отхапвам няколко корави залъка,
един сварен картоф налапвам цял
и бързам - трябва да предваря залеза.

А идва вечер и разлива мрак
по белите калпаци на овощията.
Ръцете ми натъртени горят,
а има цели двайсет реда още!

Поемам грохнал стихналия път -
едвам-едвам се сдържам на краката си:
- Ех, грозде, искаш толко пот и труд,
а те ценят по-долу от доматите!

МАНА

                                 На чичо ми

Заблика бяла кръв в главините,
лозята люшнаха зелени къдри:
златозелен прашец - баща на виното -
на леки облачета полетя над бърдото.

Нарипаха селяците - маната
(те знаят) дебне днес ластарите.
Заскърцаха коли и хората познати
син камък, вар, вода стовариха.

„Бакалинът - на вересия
нали ни дава нужното - добре сме.
Ще минем криво-ляво лятото, па сигурно
ще си платим от гроздето на есен.

Пръскачките тежат - като пиявици
каишите се впиват в раменете.
Разтворът - кипнал - като спирт разяжда
попуканите длани и лицето.

А пот изгаря тялото. Очите
издуват се - насмалко да изскочат,
и иде ти, без много да отчиташ,
да пръснеш черепа си долу в плочите.

Подир обяд като из невиделица
големи капки блеснаха над хълмите.
Полъхна топъл мирис на земя и бели,
шумливи пари зашумяха в шумата.

Присвиха се сърцата на лозарите -
отровни капки сякаш ги попариха.

А мина ден и два и - едра шарка -
маната впи в лозите пипалата си:
като от есенна слана попарени
сгърчиха се и капнаха листата.

И млади гроздове - едвам разцъфнали
прегризани, последваха листята.
Повея лъх на мъртвина и мухъл
от черната проказа на маната.

заскитаха мъже, жени нерадостни,
заклюмнали главите като плашила -
нали ще трябва някак да се плащат
кюкюра, синия камък, рафията?