Ели Видева

КЛОКОТНИЦА

Сънувах жена.
Безумно красива жена.
Под черен чембер
се извиваха плитките гъсти.
Вървеше по склона.
В нозете ? - брони, тела.
Надежда ли търсеше там
или мъст ?
Навеждаше тяло,
полека протягаше длан.
Политаха плитките ниско -
кръвта да избършат.
Напомняше всяко движение
обреден танц.
След нея оставаха
като заспали деца
и ромеи и българи…
… Сънувах България,
приласкаваща мъртвите.

КОНЦЕРТ

Разсипани звуци
звънтят върху мокрите покриви.
Хлапашки оркестър
превзема света на дъжда.
Цигулката къса
отвесните струни на вятъра,
китарите следват
синкопа на капки тъга.
И музика плиска
от облия край на олуците,
градът е облян
от светлика на нотната стълбица.
И щом от лъчите
на слънцето утро покълне
се ражда любов
и дъжда се превръща в дъга.

Р Е П Л И К А

                  „Това ми е последната България.”
                                          Гриша Трифонов

Това ми е
едничката България.
Тук имам житен стрък
и бащин гроб.
И люлка, вързана за дъб,
вкопан във сянката
на стародавна пръст.
И дух, кодиран
в гривата на конче.
И синове,
които да ги пазят.
Това ми е.
За няколко живота.

ЗАВЕТ

Ковете тънки мечове, момчета
и връхчета на копия ковете,
защото днешната несрета
ще свърши върху върховете им.

Разбира се, че мечът е метафора,
а копията - само символ.
Но свободата не е нафора,
която се раздава с химни.

Тя иска да се разделиш с химери,
с юнашки тост на кухненската маса,
глава да вдигнеш и да съизмериш
светът край тебе колко е пораснал.

Ковете себе си до кръв, момчета,
ковашки мях е времето, не вайкане.
На някоя Задушница ще разберете:
не аз, България е ваша майка.