Георги Атанасов

САМОТНА ПЕСЕН

Върбова свирка и мека поляна -
празник, останал от детството мило.
Минало мое в гръдта ми е свило
спомен самотен за дни без промяна.

Есен пъстрее след знойното лято.
Пролет лудее след дългата зима.
Утро след нощите вечно ще има -
просто и лесно е тук на Земята.

Просто и лесно е с върбова свирка
славей да викна и кос да повтори…
Просто и лесно е щом не говоря,
щом не говоря ми идва да викам.

Време е восък и мед да се сбират.
Сладко по устните и вощеница
дават на слепия живи искрици,
ситост на гладни, на немия лира.

Ако запея, дали ще е песен?
Ако прогледна, какво ли ще видя?
Вик е стихът ми в седефена мида
в края на плажа през късната есен.

Зейнала, празна е, както в душата
вечер след делника на фараона.
Захар е пясъкът - сладка безформеност,
после пустиня, пустиня и вятър.

Щом не говоря ми идва да викам:
Прави правете пътеките! Иде!
Идва отвътре. Не в бисерна мида,
в себе си раждаме днес мъченика.

Той, като песен - по-мъдра, по-свята,
символи нови поражда в езика…
С тънкия звук на върбовата свирка
просто и лесно е тук на Земята.

ДЪЖД

Сълзи позеленялото око на равнината.
Очистват се полегнали треви и сякаш в ирис
оглежда се дъждовното небе. Озонов мирис
разнася дъх на колендро и среща двата свята.

Във мен ги среща, не в полето пролетно и влажно.
Над мен ръми и всяка капка е божествен знак,
че тленното е тук. Душите се завръщат пак,
за да пребъдат в дъжд и да ни кажат нещо важно:

Сеячът зърното за посев пази и посява.
Земята топли го и както ласкава жена
събира влагата, но само капчица една,
от Бога дар,
във хляба ни човешкото спасява.

И както си вали, вали меланхолично,
невидимо за нас дъждът преражда личност.

МЕД

В килийките от восък шестостенни
аз всеки ден събирам чист прашеца.
От липов дъх, от поглед на синчеца
едреят капчиците откровения.

Събирам сладка резедава радост,
смълчан и сам сред нежното жужене.
Но кошерът от спомени във мене
ту пее от възторг, ту тихо страда.

Две струйки мед душата ми отварят.
Едната в земният ми път се стича,
а другата е мъдростта космична
от Райската градина на Пчеларя.

ПРОТУБЕРАНСИ НА СЪТВОРЕНИЕТО

1.

Косачът дипли дъхава трева
високо в планината. Сенокос е.
Сеячът восъчните семена за посев
отвява през решетъчна тава
на вятъра в най-пустото поле.

Пък аз със песен, с бодрото “Оле!”
нагоре, все нагоре се изкачвам.
Но, всъщност, сякаш бягам от сеяча
да видя жълто витошко лале,
да срещна бърза сянка на елен.

Сега е мъдра нощ… Но беше ден.
От утрото по-свеж нагоре воден
аз търсех се сред древната природа,
но тя дори и не погледна мен…
Към своя син, най-свидният й дар.

2.

Сънувах храст. Под него - горски цар,
по-нисък от тревата по валозите,
но силата му палеше възторзите
на мартенския весел минзухар.
И ако цар бе той - какво съм аз?

Трева? Поле? Не знам. Но в мен Пегас
препуска, рие, еньовчета рони…
А кротките сърни като икони
пасат из моя жив иконостас
и ражда се смирена красота.

Това изящно чувство - мисълта,
дълбоко между двете слепоочия
цъфти, повяхва, но ми ясно сочи:
Дори да бъда и на край света,
природата е в мен,
но в нея аз не съм.

3.

Косачът язди коня си от хълм на хълм.
Пегас препуска в мене винаги без стреме.
Така в браздата храни си душата семето
преди да се завърне към живота вън,
преди земята да му върне паметта.

За нивата, за синорите, за света…
В хамбара спастряно да продължи живота
не пита семенцето на кого в имота
ще стигне пак до восъчната яснота…
Но аз, орачът, питам се: Дали
ако Земята Слънцето обиколи
за нас с невидима, но по-висока скорост,
животът ни по-бързо ли ще се повтори,
или от него никога не се делим.
Това си мислеха самотните орачи
преди да разседлае коня си косачът
и закрачи.

ПРОЛЕТНО СЛАДКО ПЪТУВАНЕ

Едно бръмбарче, точица кротка,
като бенка в кората на вишната,
се разбуди от нежни въздишки
сред букета от цъфнали сокове.

Поразмърда крачета уверено,
пък се втурна към бялото облаче.
И тогава навярно си спомни, че
бе копняло любов да намери.

Да полегне по гръб в аромата.
Да отпие от сладките сокове…
За да бъде там горе, високо,
най-желаният гост от Земята.

Но когато достигна цветчето
и се сгуши в утробата бяла,
вятър вейна душа прецъфтяла
и политна надолу момчето.

То събра пак надежди и сила.
Запристъпва с мечтите предишни
към звездите червени на вишната…
Едно бръмбарче, точица мила…

ЗАЕДНО

За мене ти си мисълта за тебе.
Забравя ли те - няма да те има.
И всичко вече ще е незначимо
като коса останала по гребена.

Но ти си тук, и твоите сигнали
са ясен звук в космичното жужене,
че аз за теб съм мисълта за мене.
Дали ще ме забравиш ти?
Едва ли.

ОБИЧ

Уж живеем кротко,
а нали
не боли от кротост,
пък боли.

Уж денят е делник -
сив и син,
не горим със пламък,
но горим.

Правим малки грешки
със очи.
Не личи, си мислим,
пък личи.

И така нататък -
аз и ти
все сме близки някак,
но почти.