Юлий Йорданов

Тихо, почти незабелязано на книжния пазар се появи една малка стихосбирка “Слънчево махало”. И кой знае защо не се задържа дълго по рафтовете. Изчезна, сякаш не беше се появявала. Дали тиражът й беше малък, или интересът към нея беше повишен, не зная, но в едно съм убеден - тя оправда желанието на своя автор - без много шум стигна до тези, които имаха нужда от нея. А нуждата от поезия днес повече от всякога нараства неимоверно много. И то не от онази, която гърми по площади и събрания, а тази тихата - дето топли сърцето и душата на човека. Точно такива са и стиховете на Георги Атанасов. Ту спокойни и ясни като слънчев ден, ту силни и парещи като прекипнало вино - на пръв поглед безметежни, но вникнеш ли в дълбочината на мисълта им - кръвта ти изригва. Помня първата му стихосбирка “Думи за из път”. И тогава почеркът беше същият. Ще кажете - развитие няма! Така е, но само във формата. По-важното обаче е съдържанието, където Атанасов е извървял немалко. И по този си път е намерил ония думи, които най-точно лягат в “угарта” на неговите мисли. И като потвърждение на току-що казаното за формата и съдържанието, ще посоча само два реда от първото стихотворение на “Слънчево махало”

не горим със пламък,
но горим.

В забързаното ни ежедневие малко време ни остава за изповед - не пред икона и разпятие, а пред самия себе си. А е нужно, за да бъдем чисти и честити в самото празненство на нашето житейско съществуване. С колко болка Атанасов споделя с читателя:
Правим малки грешки,
със очи.
Не личи, си мислим,
пък личи.

Оттук идва и страданието на лирическия герой, че в това общество уж на хуманност, пък изстива човешката обич.

И така нататък -
аз и ти
все сме близки някак,
но почти.

И в новата стихосбирка Георги Атанасов остава верен на своето житейско кредо. Като всеки човек на армейския пагон, него го вълнува онова, което става в казармения двор. И не само в него, а по-скоро в мислите и сърцата на хората в униформа. Прераждат ли се или си остават същите; носят ли барут от новото време или разчитат все още на кремъклииките. Колко чиста и неподправена изповед излъчва откровението:

Аз зная вече как се търси щастие.
Открих единствен лек за раните.
Да хванем трябва
мигове от
страстите,
преди да станат на мълчание.

Не зная дали условията на казармения живот или вътрешната микровселена на лирическия герой са причината у Атанасов да наблюдаваме дълбокото чувство на уважение към домашното огнище и родовия корен. Почти няма стихотворение в “Слънчево махало”, където тези исконни теми да не намират своето осезаемо присъствие.

Да.
сладко беше майчиното мляко,
но аз получих тежко вино.
От тебе, татко,
силния,
наставника,
с лице изсечено от тъмен бигор.

Или пък:

Пръскат се снарядните глухарчета
и объркват пътя
на калинките.
Иначе съм същия.
Пак старчески
баба ми провиква се:
- Да опазиш хляба, синко!

Коравият воински живот обаче не е притъпил най-нежните чувства. Напротив - раздялата с дома, с любимата жена още повече извикват на “свиждане” онова, което гори в сърцето и никакви бури не могат да го загасят.

Купи си хляб
и нов юрган,
цветя и нещо друго.
Усетиш ли сълза на длан,
вземи я за съпруга.

А животът си тече. Суров и груб. Понякога присвяткат мигове на радост. Но бързо отшумяват. И в това движение на природата човекът следва пътя на своето битие. Но не примиренчески, а с гордо вдигната глава. И преди мелницата на това битие да го стрие на прах, той за сетен път прави “проверка на чувствата”, за да види раздялата с отворени очи.

Прощавайте! Не съм ни сляп, ни злобен.
Но как към себе си да бъда мил,
когато плащам днес земя за гроба,
преди дома си да съм изплатил.

Но не мислете, че песимизмът е изпълнил до краен предел сърцето на героя. Напротив Георги Атанасов реално вижда истините за живота и затова отваря широко прозореца на самото съществуване. Защото дълбоко знае

Смъртта не е победа,
и не към дъното привлича ни животът.
И не на дъното е златната монета.
Зове ни люлка на пролетта лилява.
Пчеличката е съвестта, която свети,
а капката нектар
душите ни спасява.

Затварям стихосбирката с надеждата, че от този нектар ще пие всеки в нашия, наситен с човешка радиация свят. И ми се иска, много ми се иска, подобно на героя на Георги Атанасов, нектарът на живота да бъде комка за съвестта на този свят. Иначе всичко ще бъде апокалипсис. В това си обяснявам и интереса към “Слънчево махало”.