Панко Анчев

1.

Левски в най-пълна мяра принадлежи и изразява българския свят и е неговото най-точно измерение. Искаме ли да тълкуваме себе си, за да разберем кои и какви сме, няма как да не започнем от Васил Левски, с неговото дело и мъченическа смърт. Интересно е, че именно поради особеностите на българския свят, придобити в неговото историческо съществуване и развитие, апостолът на свободата е повече мит отколкото реална личност, неприкосновена ценност, на която можем само да се възхищаваме, но не и да я подлагаме на съмнения или трезв анализ. Този парадокс пречи да се схване целостта и сложността на българската история, нейната особеност и дори уроците, които тя ни дава днес. Ние няма как да се учим от историята, щом не умеем да я разглеждаме трезво и в реалния й процес и контекст, без преувеличения или икономии, предизвикани от мегаломанията ни или на неизтребимия български комплекс за малоценност. Левски е нашият препъни камък, голямата хапка, която не успяваме да преглътнем. Но то е заради превръщането му в мит, какъвто той не може и не бива да бъде.

Историята на почти всички малки народи (в това число и на нашия) през модерната епоха е накъсана на кратки периоди, всеки от който би могъл да се равнява на дългите епохи, преживени в историята на народите, които по-рано от нашия са влезли в ерата на капитализма. Георгий Гачев нарича това развитие „забавено и ускорено”, но то е по-скоро прибързано, насечено от синкопи, маркиращи пропуснатите етапи и недовършените линии в развитието на историята. Нещо не можем да придобием, друго не успяваме да доизживеем, а трето просто не минава през нашата история. Вярно е, че историята на Европа не е задължителен модел за всички, но всички народи все пак преминават по пътя, по който тя е преминала. Всеки по свой начин! И именно този прословут „свой начин” е пречката, поради която не успяваме да изучим себе си и да прочетем собственото си миналото в неговата истинска стойност.

Прибързаността в нашето развитие се откроява в моменти на радикални промени, когато назрява необходимостта от революция, ала тя не се осъществява или се осъществява бавно. Тогава усещането (най-вече у интелигенцията)  интелигенцията за изостаналост и робска психика у народа се изостря до болезненост. Интелигенцията вижда, че идеите, които е усвоила от Европа и които убедено проповядва и настоява да се приложат в практиката, търпят или крушение, или се пренебрегват, или не успяват да активизират масите и да ги накарат да действат решително. Така се получава с революционните теории и учения за българската национално-освободителна революция през Възраждането. Всички те чертаят и практически мерки, ала не могат да се задействат. Защо става така?

Българският свят винаги е бил отворен към Европа, към идеите и движенията, раждащи се там. Той не остава чужд и на всеобщия революционен дух, обзел континента, а и целия свят, след Френската буржоазна революция. Това е дух на радикални преобразования, на освобождаване личността от наслоенията в морала на миналото, на утвърждаване нейните „естествени права” и налагане в обществото на свобода, равенство, братство и справедливост. Разклатени са устоите на средновековния тип държава и общество; буржоазията е отхвърлила оковите си. Революционните идеи проникват и в България, която вече е осъзнала своето място като несвободна в рамките на Османската империя. Нейната интелигенция с радост възприема тези идеи и чрез тях работи за осъзнаването на цялата нация и вдигането й на борба срещу поробителя. Българските национал-революционери са от средата на интелигенцията. Те чертаят плановете, те ходят сред хората и агитират; те събират пари за оръжие; те пишат статии и издават вестници, за да възпламенят народа и го накарат да въстане. Те искат България да стане това, което е Европа. И го искат веднага.

Желанието за политическа свобода и власт, която да се определя от народа, т.е. чрез всеобщо избиране на участниците в нея, е буржоазно по произход и характер. То е рожба на Просвещението и е насочено срещу аристокрацията и срещу правото й да приема по наследство властта и да я предава по наследство. Властта не е вече от Бога, а трябва да принадлежи на народа. В противен случай е несправедлива и не бива да й се подчиняват. Такава е властта в Османската империя и тя трябва да бъде отхвърлена и заменена с българска. Свободата ще отприщи националните сили, ще даде възможност за всеобщо просвещение и ще положи народа върху пътя на прогреса.

Но кой в България през втората половина на ХІХ в. се чувства не-свободен? И кой мечтае за всеобщо избирателно право и просвещение, което да изведе България по пътя на прогреса? Заразени от тези идеи са хората, които непосредствено и лично страдат от ограничените възможности за предприемчивост и развитие, от липсата на сигурност и гаранции за правата и свободите на личността. Това е търговската и занаятчийската буржоазия, интелигенцията. Пред тази част от народа са поставени пречки, тя чувства ограниченията и страда от тях. Тя вече е започнала да трупа печалби, да развива мащабна дейност и по силата на своето богатство превъзхожда мнозина от турците. Буржоазията е свободна и силна, но тя има нужда от здрава власт, която да я брани и работи за нея, която да гарантира нейната частна собственост и предприемчивост. Тук не става дума за идеали, а за интереси. Свободата за буржоазията е осъществяване и гарантиране на интереси, прикрити зад идеали.

Османската империя не е в състояние да прави това. Очевидни са нейните безсилие и безволие, тежката й смъртоносна политическа болест, която я души и поваля на смъртен одър. За цяла Европа е ясно, че идва краят на тази империя и че дните й са преброени. Въпросът е как и кога да бъде прекроена и кой от великите сили ще получи повече от нейните отломъци. За българската буржоазия също е ясно, че предстоят важни събития, които ще създадат нови икономически и политически условия за съществуване. За нея въпросът за бъдещето на Османската империя е въпрос за собственото й бъдеще и тя се заема да го решава в своя полза, за да може по-късно да претендира за собствен дял в преначертаването на европейската политическа карта и в използването на бъдещите пазари. Тя разбира, че най-добрата възможност това да стане благополучно е създаването на национална държава. Националната държава е необходимото условие за бърз икономически растеж и развитие на производителните сили и усъвършенстването на икономическите отношения. Тя именно ще гарантира прогреса.

Но идеята за свободата, а и самата свобода, има значение и стойност не само от гледна точка на буржоазните интереси. За модерния човек свободата е преди всичко морална категория, защото робството е унизително и позорно. Да си свободен, означава да си достоен. А достойнството вече е свято нещо, което се брани с живота и смъртта. „Свобода или смърт!” провъзгласяват българските революционери и това не е случайно. Щом не си свободен, за какво да живееш унизен, смазан, недостоен. Но за да осъзнаеш това, трябва да знаеш какво е свободата, за какво е нужна и какво носи тя. Никак не е лесно да го обясниш и да убедиш човек, който все още живее в Средновековието и има религиозно съзнание, че свободата е сладка, а робството - мъка, когато за него тя е нещо съвсем друго и няма отношение към земните неща. Защото „не е от този свят”. Необходимо е да промениш представите му за добро и зло, за да го накараш да повярва, че може сам да решава съдбата си и да отстранява злото със собствените си сили и по своя лична воля. Т.е. необходимо е пълно обуржоазяване на съзнанието на българина.

2.

Революционните теории и стратегии се сблъскват с реалността на българския свят. Национално-освободителната революция е другото лице на буржоазно-демократичната. Идеята за национална държава е идея за свободен пазар и капиталистически начин на производство и разпределение. Но в българското общество през Възраждането и особено през втората половина на ХІХ век се говори изключително за освобождение от поробителя, а не за капиталистически икономически отношения. И в това проличава умението на младата и неукрепнала икономически българска буржоазия да води своята политика и да насочва обществото към революцията, която ще я направи пълновластен господар. Но за да успее буржоазията, трябва нацията да се е обуржоазила. Не е достатъчно нацията да е заразена с идеята за свободата; тя трябва да мисли буржоазно и да възприема свободата според буржоазните норми и представи.

Българските революционни дейци осъзнаваха значението на извършващите се промени в националното съзнание. За тях беше ясно, че революцията е въпрос на време и затова работеха, за да бъде подготвена и осъществена, когато удари часът. За тях  това бе въпрос единствено на военна и политическа организация, на създаване на революционни комитети, на въоръжаване и военна подготовка на населението. Четите, които идваха от Румъния, или хайдушкото движение бяха израз на това разбиране. Апостолите смятаха, че революционната ситуация ще се получи с постоянно нагнетяване недоволството на народа и като се показват примери на въоръжени инициативи. Народът трябва според тях да разбере, че има кой да го брани от безобразията на турците, но и че само с оръжие ще се избави от теглото. Това оръжие трябва да се поеме от всички и да бъде насочено срещу султана.

Извършената работа по военно-политическата организация (създаване на тайни революционни комитети, формиране на нови чети, закупуване на оръжие и др.) бе огромна, колосална дори - особено като се има предвид бедността на народа и трудността да се доставят големи количества оръжия и боеприпаси, както и да се намерят достатъчно добре подготвени във военно отношение инструктури и офицери. Геният на Левски осъзна необходимостта тази организация да бъде под формата на широка мрежа от комитети, обхващаща цялата българска територия, защото въстанието трябва да избухне едновременно и навсякъде. Само така османската власт не ще успее да се справи с бунта и ще бъде принудена да се съгласи на отстъпки и радикални политически решения. Левски виждаше в комитетите първообраза на бъдещите български държавни институции и вярно формулира техните функции и правомощия. Могъщата и стройна организация на революционните комитети и поставянето им под единно командване според него трябваше да осигури техния успех. И той обикаляше цялата страна, село по село и град по град, сам, пеша или на кон и успя да мине навсякъде и навсякъде остави хора, които да работят за организацията.

Ала това се оказа недостатъчно. И зле построено като система, защото рухна веднага със смъртта на Левски. Но рухне не защото нямаше кой да замести апостола на свободата или че тези комитети са били толкова тайни, че никой не е знаел пътя към тях. Не, те щяха да покажат своята немощ, дори и Левски да бе останал жив и сам да обяви началото на въстанието и сам да командва войската, който чрез тези комитети бе създал. Всички въстания и бунтове срещу османската власт в България са неуспешни не заради лошата им организация и слабото въоръжение, а заради ниската степен на буржоазност в българското общество. Слабата буржоазия не може да произведе заразителна идея за свобода и революция, дори реализатор на тази идея да са хора като Г. С. Раковски, Васил Левски или Христо Ботев. Въстанията са плахи сигнали за зреещата, но още далечна буржоазно-демократична революция.

В Европа Просвещението бе една от поредните духовни революции през Модерната епоха, чрез която окончателно бе утвърден рационализмът като начин на мислене. Това означава усвояване на положителното знание, знанието за практическия живот. То сменя образа на истината, към която се стреми човек. То е „мислене извън Свещеното писание”, от което според св. Василий Велики не бива да се излиза. Положителното знание внушава вяра в себе си, провъзгласява човешките възможности за безгранични и утвърждава  царството на разума и прогреса. Просвещението е продукт на буржоазното обществено съзнание и самото то утвърждава това съзнание, придава му рационални аргументи и го прави уверено в себе си и устремено в целта, към която обществото се стреми. Буржоазната революция се извършва, след като нацията преживее под някаква форма своето Просвещение. България през 70-те години на ХІХ век още не го е преживяла поради особеностите на своето закъсняло развитие в капиталистическата епоха.

В България по това  време все още няма силна и високо образована интелигенция, която да анализира обстановката и да формулира идеи за общественото развитие. И не е възможно да има, понеже още не се е образувала в достатъчна мяра буржоазията, за да може да се появи и прослойката, която да я изразява и да популяризира нейните идеи. Въпреки това „революционната класа” не е единна и никак не е без аргументи и влияние частта, която смята, че най-напред трябва народът да бъде просветен и образован и чак тогава да воюва за свободата си. В това твърдение има голяма доза истина, но то е лансирано недиалектично, механично. Защото условията не позволяват това да става в рязко отделящи се етапи. Просвещението е „проповядване”  на идеята за революция, а не просто ограмотяване и създаване на училища. Волтер, Дидро, Д`Аламбер, Гьоте са дейци на буржоазната революция, а не обикновени учени и учители, които преподават на децата в училище.

Не е чудно при тази ситуация, че в България гледат с недоверие на бунтовниците. Това отношение не е, защото „народът е заспал” и „не се е пробудил от тежкия сън” или защото е робски по дух и предателски по нагласа. То е резултат именно от неангажираността му с революционната идея. Бунтовниците и революционерите, дори и по време на Априлското въстание, са разбойници, рушители, смутители на реда; и на тях не само не им помагат, но и ги предават на властите. Размирникът няма място в сред почтените хора. Помагат им там, където идеята за въстание е узряла. Но такива места са сравнително малко.

3.

Българският свят трябва обаче бързо да разреши вътрешните си проблеми, за да успее да се нареди сред тези, които ще се възползват от разпада на Османската империя. Въстание трябва да има, защото единствено с въоръжена борба е възможно да се отхвърли игото и да се докаже на Русия и Европа, че народът е достоен за свободата си. Пътят до него преминава (и това е проявлението на националния разум) през просвещението и военно-политическата организация. Ясно е, че времето е кратко. И че трябва да се бърза.

Васил Левски осъзна, че българската свобода и българско дело трябва да бъде извоювана с усилията на народа. Но народът не може да бъде възпламенен чрез външни фактори. Четите, които трябваше се формират в съседните страни и да влизат в страната, за да дадат началния тласък, не бяха способни да направят нещо. Те биваха безславно разбивани и участниците им залавяни и изпращани на заточение. Левски разбираше, че народът не е подготвен за великото дело и щом не е подготвен, нищо не е в състояние да го накара да пролива кръв за нещо, което не му е ясно и близко. Задачата, с която той се зае, бе да създаде по цялата страна комитети от верни хора. Тези комитети щяха да агитират сред населението, да бъдат апостолите на българската свобода, но и да набавят оръжие и подготвят военно млади и стари. Те се превръщаха постепенно и в органи на местната власт, пълномощници на централното „управление”, господари на ситуацията по места. Левски винаги мисли перспективно и с оглед бъдещата свободна държава, която ще трябва да създава своите институции и да набира кадри за властта. Там, където съществува революционен комитет, властта на султана вече не е толкова непоклатима и безспорна.

Комитетите поставят под контрол училищните, читалищните и църковните настоятелства - по същество на много места това са едни и същи хора, които са в различните структури на оформящото се гражданско общество. Изобщо идеята на Васил Левски е от огромно значение за създаването на държавническо отношение у народа. По същество сега именно се образува и модерната българска държава. Такава бе задачата на Просвещението в Европа. Такава е тя и в България, но тя се решава в много по-сбито време. Особено важна роля играят читалищата и училищата, ала бедността и липсата на подготвени кадри забавя процеса на създаване мрежа от тези институции.

Процесът протича бавно и поради това, че в него практически е ангажиран един-единствен човек. С инстинкта си на велик държавник и управленец Васил Левски схвана, че ръководството трябва да се осъществява от една личност. Централизираната власт е по-силна и ефективна, защото не й се налага да се допитва и  да търси одобрението на повече хора. Решенията й са бързи, защото не изисква вишегласие, убеждаване в правотата им и след това изпълнението им да се отчита пред колективен орган. Такава власт не подлежи на контрол, но човекът, който я практикува, трябва да бъде нравствен и отговорен. Левски говори за чиста и свята република и че свободна България трябва да бъде такава, но в написания от него Устав на Българския революционен централен комитет акцентът, при всичките уговорки и подробности в проявлението, е поставен върху личната отговорност и личното решение. „Първото лице за Централния комитет ще се избира по вишегласието на упълномощените лица от ЧРБ комитети. Това лице ще избира другите членове за Централния комитет” (гл. ІІІ, чл.2). 

Левски се е обрекъл на идеята и знае, че е човекът, който трябва да оглави работата по нейното осъществяване. Самият той е подредена личност, строго дисциплинирана, организирана, отговорна и енергична. Няма друг като него, който умело да държи юздите на властта, да обикаля страната и да контролира изпълнението на решенията и заповедите му. Затова и пише подобен устав, чрез който да утвърди своята власт и постави под личния си контрол посветените в тайната организация.

Въпросът е доколко всичко това е можало да влезе в действие. От кореспонденцията разбираме колко мудно и инертно са действали съратниците му и колко сам е бил той в усилията си. Трудно са го разбирали, макар да са му вярвали. Но за мнозина той е „смутител на реда”, който обърква собствения им живот, вкарвайки ги механизма на организацията. Там те губят малката си свобода и трябва по нов начин да подреждат битовия си живот. А това означава промяна в съзнанието на обществото и на отделните личности. Ние нямаме битови свидетелства как това е ставало. Спомените на съвременниците са късни и доста идеализират и обстановката, и себе си, и самия Левски. Във всеки случай ставало е мъчително бавно и вероятно силно е изнервяло Апостола.

Самият факт обаче, че в българският свят се намира човек, който толкова систематично и прозорливо да организира една нова система, като я подчини на властта и волята си и я пуска в действие като първообраз на бъдещата държавна машина, говори много за същностните изменения в него.

4.

Левски е един от най-големите български социално-политически мислители и анализатори на политическата ситуация. Макар и слабо образован, без системна подготовка, той интуитивно осъзнава много от закономерностите на времето и особеностите на българската действителност. По нагласа В. Левски е философ на историята и социолог. Неговите съждения почиват върху здрав разум и познаване на човека като социално същество. Те са породени както от личния му опит, така и от наблюденията и анализите, които той постоянно прави. А че ги прави постоянно, личи от писмата му. Той е човек на делото, но за да извърши някаква значима дейност, той винаги преди това анализира обстановката, съобразява намеренията си с условията, в които те ще бъдат реализирани. Най-често Левски търси причините, поради които нещо не става както трябва. Търси ги в дълбочина, в състоянието на народа и готовността му да върви към революцията.

Такъв проникновен ум и вещ организатор и ръководител като Васил Левски лесно намира причините, пораждащи или пречещи да се роди желаното следствения. За него е ясно, че революцията е мащабно дело, което не се свежда до създаване мрежа от частни революционни комитети. Революцията е всенароден подем, обхващащ социалните слоеве и поставяща ги в особено състояние на национална възбуда. Но тя не става в лабораторни условия, в изолирана от социални, геополитически и субективни и обективни фактори. Пример за такъв анализ е дописката му до в. „Свобода”. Тук Левски, напълно в духа на революционните традиции, заложени от Г. С. Раковски, поставя българския национален въпрос в контекста на балканската политика и го разглежда в духа на просвещенското разбиране за свободата като гаранция за естествените човешки права. Българският свят винаги се е поставял в такъв контекст; той не иска единствено своята свобода, а настоява всички поробени народи да бъдат независими. Самата българска свобода може да бъде извоювана и революцията да бъде успешна, ако тези народи заедно се вдигнат на борба и заедно отхвърлят османското иго.

Васил Левски смята, че въпросът за теорията на българската революция вече е решен и че тя трябва да се извърши чрез всенародно въоръжено въстание, организирано добре вътре в страната, а не чрез идващи отвън чети. Той лично е изяснил този проблем, формулирал го е и е успял да убеди БРЦК да му делегира права на главен координатор и организатор. Повече дискусии не се необходими, тъй като само ще разколебават хората, ще произвеждат думи и ще уточняват излишни подробности, без да носят някаква полза за делото. Сега е важно да се върши делото. Няма нужда от повече дискусии, понеже липсват хора, които да ги водят. Левски вижда, че тези, които са уж призвани да мислят, не са достатъчно подготвени за размисъл от такъв мащаб, защото не познават обстановката, а познанията им са от книгите и вестниците. Теоритизациите могат да се простират не по-далеч от уточняване на практическите действия в революционната подготовка и практика. Напр. „Размислете зряло, че работата ни не е само по Балканът, но революция в място. После идват главните пътища и подир тях селата, па после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата, която ще отегчи пътят на войските, а решително на артилерията и всадниците, които са най-яки и сигурни във време на революция; без тях султанът е мъртъв и ние сме господари вече.” (Писмо до Филип Тотю в Одеса, 1871); „Ето, господине, взимаме опитни средства, чрез които ще се освободим вече, то са от тях две най-главните питания: има ли хора, па и пари?” („Позив на привременното правителство”,1871); „Като бъдем вече готови да купим горните  пушки, в същото време ще ни трябват хора, които да познават що-годе военната практика. Ще намерим войводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища, села и пр. А за в градовете трябва по-ученички; що-годе да познават военната тактика и дисциплина; да знае кои улици да затвори, кои да отвори; кои и какви къщи трябва да осигури за профилование срещу всякакви противности; каква форма трябва да даде на шанца, който ще заобикаля градът според местоположението му - ако има реки, блата, гори, шумести места; все трябва да знае срещу горните как да се разположи” ( Писмо до Данаил Попов в Турну Магурели, 1871).

5.

Човек умен, аналитичен и реалист, а освен това и високо нравствен, Васил Левски си е давал сметка за мащаба на делото, с което се заема, и с неизбежните разочарования по време на неговото осъществяване. Давал си е сметка, че трябва да преобърне времето, след като то него вече го е преобърнало. Затова и постоянно говори за работа, а не за идеи и дългосрочни проекти и програми, не дискутира и не се впуска в идеологически спорове и анализи. Практичният му ум отваря очите и показва истината.

Васил Левски си е давал сметка, че не бива да се бърза и особено да се постъпва авантюристично, без да се отчитат обстоятелствата и последствията. Той най-много е пазел целостта на организацията и се боял да не разруши вече построеното. Затова и предвидените в устава на революционния комитет наказания са изключително строги; затова не е допускал до себе си хора, които говорят много, пият или блудстват. Той е монах (и това не бива да се забравя!) и революционната и конспиративната дейност за него е своеобразно монашество, при което се дават определени обети и се спазва целомъдрие и непритежание. Разликата, и то доста съществена, е, че революционната дейност е общуване с хора, а не отшелничество. Тя е подложена на безброй изкушения. Тези изкушения могат да породят непредвидими последствия, които да поставят на изпитания и опасности всички, които са ангажирани с делото.

Хора податливи на изкушения и авантюристи често се появяват в кръга на Левски. Не всички от тях са били предатели, но Левски се е страхувал от тях, пазел се е заради незрелостта на характерите им. Той също е бързал, но е бързал бавно, следвал е своята умереност и предпазливост.

Левски всичко сякаш е разбирал и предвиждал. Но едно не е искал да разбере и осъзнае - че „Българският въпрос” е част от „Източния въпрос” и неговото решаване не е проблем единствено на българската нация. Страхът му, че освободителят повторно ще ни пороби, бе основателен, но не реалистичен за състоянието, в което се намираше България и особеностите на геополитиката. Той вярваше на българската революция, ала не виждаше геополитическите реалности такива, каквито са. Да се освободиш сам в края на ХІХ век, бе невъзможно и недопустимо. Левски не знаеше това. Или не искаше да го знае! Прекалено ограничен бе неговият революционен разум, за да види очевидните нещо. Грешката му поправиха малко по-късно апостолите на Априлското въстание.

Революционната организация, оглавявана от Васил Левски, работи изолирана от Европа и дори от Русия, не поддържа никакви връзки с дипломатическите мисии, разположени по българските земи и не търси помощ отвън. Аз съм сигурен, че Левски щеше да осъзнае грешката си, ако беше живял още.

Интересното е, че никой през Възраждането не говори за освобождение на България по волята на великите сили. Великите сили трябва да ни помогнат пряко или косвено, ала не и с война, каквато е Руско-турската война от 1877-78 г., чрез която да се сложи окончателният край на робството. „Да си помогнем сами, за да ни помогнат другите” - до тази житейска максима достигаха нашите национал-революционери, в това число и Васил Левски. Причината би трябвало да търсим и в затворения характер на българската революция, в провинциалната й отдалеченост от общоевропейските процеси, в нейната подражателност, в пълната липса на съзнание за принадлежността й към контекста на европейската геополитика. Интересно и много показателно е, че през Възраждането наистина се подготвят кадри за бъдещата държава по всички направления: учители, офицери, търговци, лекари, но не и политици и дипломати. Българската революция няма своите дипломати и специалисти по международните отношения, поради което не поддържа официални институционални връзки с Европа и Русия. Левски очертава в общи линии институциите на революционната организация, но никъде не говори за международните отношения и за необходимостта от дипломатически контакти. Никак не е случайно, че когато Левски бива заловен, чуждестранните дипломатически представители при Високата порта, знаейки кой е той, декларират пред султана, че няма да се намесват и да искат освобождаването му. Защото и за тях Васил Левски е заплаха. Ако неговата теза се наложи и България сама извоюва свободата си, нейната независимост от Европа би била истинска. Тогава достъпът на Европа и Русия на Балканите би бил ограничен, което е недостатъчно и недопустимо.

Този проблем до сега остава неанализиран от българската историческа наука, изучаване причините за неговото съществуване и упорито нерешаване ще ни открие съществени страни от Българското възраждане и особеностите на българската национално-освободително движение. Тогава навярно бихме осъзнали, че четирите въпросителни след „Народе” би трябвало да бъдат поставени и след „Европо”, защото Европа е тази, която в крайна сметка диктува развитието на процесите в България, ускорява или забавя неестествено българската революция и не й дава възможност да се развива сама и сама да постигне целите си.

6.

Васил Левски е още едно потвърждение, че никой не може да излезе от времето и света, в които е създаден, нито е способен да направи онова, което историята не желае да се случи. Той е част от особеностите и проблемите на Българското възраждане, българската национално-освободителна революция и на българския свят. Затова трябва да гледаме на него не като на мит и изключително явление, каквото не е имало преди и не се е проявявало след това. Левски просто е слабостта и силата на българския свят, едно от най-ярките и типични негови проявления…