СЕМЕЙНА ИДИЛИЯ
Времето беше студено, ветровито и за гарнитура ръмеше онзи ситен тукашен дъжд, който просмуква с лепкава влага, дори когато си с дъждобран. Добри Златанов и един негов приятел бързаха да се приберат. Вървяха мълчаливо по булеварда. Хора почти нямаше. Само доста далеч пред тях с ленив ход се движеше някаква група. Вървят уж раздалечени, а явно, че са заедно, защото си говорят, подвикват нещо помежду си.
- Бас държа, че това са наши хора, българи са - рече Добри, - отдалече ги познавам.
- По какво, по миризмата ли, по „гюловото масло” на Бай Ганьо ли - пошегува се приятелят му, - чак от такова разстояние не вярвам да го „подушиш”…
Но Добри не беше се излъгал. Когато понаближиха групата, във високо извисените гласове доловиха родна реч. Всевъзможни препирни, колоритни псувни, странни недоволства и неосъществени начинания, обвинения с грозни думи за нещо си и някого си, се сипеха в мокрия въздух и студеният дъжд не можеше да охлади пламтящите страсти на темпераментните балкански обитатели.
Първите, които се изравниха с Добри и другаря му, бяха явно съпрузи. Той вървеше няколко крачки пред жената, въпреки че беше натоварен с тежка чанта в едната ръка, а по пръстите на другата висяха също не леки пакети и пакетчета - на всеки пръст по един, така че отстрани изглеждаха като камара.
- Чакай, бе, Жоре, не бързай толкова, не виждаш ли, че едвам вървя… мехурът на петата ми се пукна, боли, люти…
- На езика да ти беше излязъл мехур, та по-малко да плещиш в магазините… „Това искам, Жоре, онова да купим, Жоре”, ха в този, ха в онзи магазин… натовари ме като кираджийско магаре. И като си помисля за какво похарчи парите… за платчета и глупави джунджурии, дето цял живот може да не ти потрябват, ама така, да се фукаш пред тая и оная в Плевен. Ама и аз съм глупак…
- Глупак си я, чак в Берлин трябваше да дойдеш, та да си признаеш, че си глупак… и то голям - вече също наежена, викна подире му жената, - и си такъв не за друго, а защото нищо не разбираш от практическите неща в тоя живот, ето на… пазарлъците, та ти нямаш за пет пари представа кое трябва и кое не трябва да се купува в чужбина. На езика ми мехур да излезел, злобарина му неден, това ще ми пожелава, дето ако не беше сега с мене, само батерийки и разни бурмички щеше да накупиш… та да си заковаваш разместените дъски в мозъка.
След тази показателна метафора жената млъкна, заохка и спря за малко, за да намести на ранената си пета някакво парченце плат, а може би носна кърпичка, която постоянно се изместваше нагоре.
- Защо те послушах аз толкова пари на заем да взема, да обменям, да комбинирам. „Повече пари да имаме там, Жоре, всеки ден в чужбина няма да сме”, а сега, за тези парцалетини, дето ги накупи, ще опъваме цяла година, борчове ще изплащаме!
- Аз сега чак разбрах, защо от командировките си в чужбина нищо свястно не донасяше - отново се включи жената, - защото си мухлю, непрактичен, пък и с голямо мнение за себе си. Помня, като бяхте с мъжа на Милка в Москва. Какво домъкна оттам… книги по специалността ми, вика. А Милкиният, умен човек, по земята ходи, не хвърчи като тебе из облаците, оправя се - та шевна машина, та ютия, та миксер! Миксер бе, хапльо, унгарски миксер оттам й донесе, намерил го, търсил да изпълни на жена си поръчката, а ти… чакай, за какво още беше прахосал там пари, а-а, сетих се, за… Болшой театър, като че ли без театър щеше да пукнеш в Москва.
- Театърът е евтин там, колко пъти ти казвам, няма да го запомниш…
- Още по-зле, а къде са отишли тогава парите ти, а?!
- Ядох, пих и живях като човек… пък на твоята Мина мъжът се тъпка през цялото време с консерви от България и накрая, ха-ха-ха… накрая разстройство получи, та го мъкнаха по болници…
- Разстройството му е минало, но подстаканите в бюфета на Мина се лъщеят и досега…
Изразходили сякаш арсенала от взаимни ругатни и обиди, те млъкнаха за известно време. После от заплахата ли, от болката ли, някак укротена жената рече смирено:
- Жоре, защо се караме, бе, не стига, че сме уморени и мокри, ами и нервите си хабим…
- Каза една умна приказка…
Беше заваляло силно. Добри и другарят му забързаха, настигнаха другите от групата, чиито гласовити разговори заглушиха последните думи на Жоро. Двамата бяха посвоему развълнувани от видяното и чутото. Беше им някак срамно. Но заедно с това, поради сродната кръв може би, някаква жалост към тези криво израснали фиданки от Бай-Ганьовия корен, натрапливо завладя сърцата им.
И ако Добри и другарят му можеха да видят и жалката картина, която сънародниците им представляваха при прибирането си в хотела - с изтощени от кавги нерви, люлеещи се от умора, без едно късче сухина по дрехите и тялото, с разпилени от мократа и свлечена хартия пакети и със своеобразно угодническа усмивка, отправена към жената на рецепцията, сигурно още много жалост щеше да се изцеди от сърцата им. И сигурно нямаше съвсем да дадат право на немкинята, която подавайки им ключа, демонстративно ги обгърна с надменен, присмехулен поглед, а зад гърба им намигна на колежката си подигравателно, посочвайки ги с очи. Може би щяха да й кажат: „Какво пък, когато ръцете на твоята прабаба са свирили на пиано или арфа, тяхната с корави, отмалели пръсти е копала коравата земя. Нали знаеш, фройлайн Елза, или Грета, а може би Ханна, пътят към съвършенството и красотата е винаги несравнимо по-стръмен от този към примитивното и грозното. Ето и в тебе, русокоса представителко на една цивилизована нация, все още кълнят отровни зрънца, които „щедро” сервираш, за да вгорчиш нечия душа. Та сегашната ти надменност с прословутото чувство за превъзходство, с които се надсмя над тези нещастници, не е ли едно от тези зрънца?!”
—————————–
Разказът е от книгата „Невесели случки с Бай-Ганьови внуци и внучки”. Тук е поднесен със съкращения.
