С писателя Марий Ягодов разговаря Красимира Василева

- Известно е, че Вие сте били учител, журналист, а дебютът Ви в литературата е през 1933 г. със стихове. Как започна и как протече досега пътят Ви в литературното творчество?

- Всеки път започва отнякъде.Моят творчески път се губи далече в годините, когато седях още на ученическата скамейка. По него аз вървях де със спирания, де с лутания, де с усилие да догоня нещо съдбовно за мен, до днес, очевидно така ще бъде и до края му. Впрочем тук аз не съм изключение - почти всички български писатели имат тая съдба.

- Защо в последните години предпочитате сюжети от миналото на нашия народ и какво Ви кара отново да се връщате към антифашистката тема в “Сватби в Анимерската котловина”?

- Миналото ми е по-познато: опитвали ли сте се да обхванете в подробности “Александър Невски” от два, пет или дори десет метра? Събитията, от които си отдалечен, те освобождават от мъката да се катериш върху тях и да търсиш възстановяването им в цялост. Те застават  пред погледа ти изведнъж такива, каквито са били, примамват те и със светлите, и с тъмните си страни, с героите и с антигероите си, правят пред тебе онова, което се нарича живот. Твоя задача е да превъзсъздадеш в художествена творба основната движеща сила в тоя живот, което не изключва възможността той да звучи съвременно, да изведеш тая борба до символа на борбата за социална правда и нравствен прогрес. Та да не би антифашистката тема да е малка за осъществяването на този прогрес, за да не можех да я включа в “Сватбите”?

- Как бихте обяснили факта, че във Вашите книги любовта заема изключително важно място и почти винаги е свързана със смъртта? Казано в кръга на шегата, не се ли опасявате, че толкова много смърт в книгите Ви ще уплаши читателя?

- Пак трябва да се обърнем към живота : нима всичко в него не е любов и смърт? Дори самата любов е един вид смърт и убедиш ли читателя, че това е точно така, тоест, че, сразен от любовта, ти си вече в онова лоно, в което при дадена ситуация можеш всеки момент да се пожертваш, няма защо да се опасяваш, че ще го уплашиш. Друг е въпросът дали точно ТОВА аз съм постигнал… Във всеки случай аз вярвам в чутието на читателя към писателевите усилия.

- Като се има пред вид баладичността във Вашите книги, бихте ли отговорили имат ли героите Ви прототипове?

- Ако имате пред вид последните ми три книги, ще Ви кажа, че за героите в тях почти нямам прототипове. За две от новелите в “Древният път”, именно “Бялата кобила” и “Златната чаша”, разполагах само с разказани накъсо случки, в “Оброчни пришествия” действат няколко познати мен лица, докато в “Сватби в Анимерската котловина” всичко е плод на въображението.

- Какво Ви е дало като творец родното място?

- Какво ли? Родното ми място е оня благословен извор на любов към България, толкова богат, чаровен и фантастичен, че аз не забелязвам дори кусурите му. Или ако се случи да се сблъскам с някой от тези кусури, казвам, както един мой съселянин и мой герой, бай Лазар Конов: “Всичко, дето става, се за добро става”. При мен: добро за България.

- Безспорно е, че Вие сте един от майсторите на българското слово, което във Вашите творби носи изконните интонации на устния битов разказ. Как си създадохте този стил и продължават ли Вашите езикови търсения?

- Доверявал съм се, сигурно, на всичко онова, което съм носил като езикови напластявания още от детството и юношеството си, протекли на границата между източния и западния български речников фонд, съответно обогатяван както от едната, така и от другата страна. При това аз много обичам българската народна песен и изобщо българския фолклор. Предполагам, че този факт също е допринесъл за, както казвате, езиковите ми търсения, за да стигна до оформянето на този мой стил.Учители в творческата ми дейност са били такива колоси на нашата литература, като Ботев, Славейковците, Яворов, Каравелов, Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков.

- Какви са впечатленията Ви от съвременния български език и от тенденциите в развитието му и какво бихте посъветвали младите творци в това отношение?

- Няма да скрия, че за мен въпросът стои в тревожна светлина: нека това мое отношение не ми се вменява като консервативно. То е продиктувано все от тая моя любов към чистотата и звучността на българския език, такъв, какъвто ни е завещан от поколенията преди нас: езика “свещен на нашите деди”. Зная много добре, че и езикът се развива, че не стои на едно място, че се обогатява, но да се “обогатява” с изрази като “това не ме касае”, “това ме касае” и разни други недомислия?! Въпросът тук е: това, което идва, за да обогати и говоримия, и литературния език, за да му придаде нови звукове и нюанси, да става в съгласие с разумно допустимото и с изискванията за красотата и чара на българската реч, на думата, на израза, на Кирило - Методиев глас, идващ от дълбините на вековете, опазил ни от бурите и катаклизмите на тези векове в продължение на хиляда и триста години.

- В едно интервю във в.”Литературен фронт” Вие говорихте за необходимостта от народностно своеобразие на българската култура. Удовлетворява ли Ви самобитността на съвременната българска култура?

- Само като се върви по този път, нашата литература и изкуство ще могат да завоюват успехи на международната литературна стъгда, казвал съм това и друг път, казвам го и сега. Казвал съм също, че, както е известно, като прочел “Мъртви души” на Гогол, великият Пушкин възкликнал: “Здесь русский дух,  здесь Руссию пахнет!” Ето Ви един императив, задължителен закон за всеки писател, той повелява и на нас така да правим, така да струваме, че всеки българин или чужденец, който прочете наше художествено произведение, да каже, че то носи български дух, че мирише на България.

Удовлетворява ме фактът,  че идолопоклонството, доколкото го имаше, почва вече да чезне и че някои млади писатели вече се покланят на българската земя и се опиват от чара на българското небе. Нима това не буди надежди?

- Новите Ви книги “Древният път”, “Оброчни пришествия”, “Сватби в Анимерската котловина|” бяха високо оценени от критиката, която Ви нарече “един златоуст глас в нашата литература” и Ви нареди до Хайтов и Радичков. Съгласен ли сте с тази оценка и съобразявате ли се с мнението на критиката?

- Мисля и се надявам това да е вярно, че до се отнася до тема, слово и метод на творчество, нямам нищо общо нито с Хайтов, нито с Радичков. Общото може да се търси само в това, че пишем на един и същ език - българския, и че ако те стоят на някакви върхове в тая наша литература, аз стоя на свой такъв връх. Вярно е, че катеренето ми по него беше малко мъчително, но аз изповядвам убеждението, че творчеството е страдание. Критиката забеляза това мое страдание със закъснение, но нали е “по-добре късно, отколкото никога”?

- Някои критици твърдят, че със своя начин на разказване се проявявате като привърженик на Елин-Пелиновото верую, че изкуството е една сладка лъжа. Съгласен ли сте с това твърдение?

- Това за Елин-Пелиновото схващане за изкуството и литературата аз смятам за свое откритие, не зная някой критик да го е казвал някъде. Аз го приемам, но с уговорката, че в моето разбиране по този въпрос писателят е в малко неизгодна позиция по отношение на обекта, който го вдъхновява и който той, писателят и изобщо художественият творец, включва в произведенията си. Защо? Ами всеки писател или какъвто и да било друг човек на изкуството обективира в книгата си, в картината, музикалното произведение или каквото и да било друго един свят, твори един свят, създава го по силата на свои вътрешни подтици и по законите на красотата, развитието, усъвършенстването и прочие. Добре, но така създаденият свят има за образец супергениално създадения вече свят, този, който ни заобикаля, в който ние живеем, природата живее, диша и който ние, колкото и да се напъваме, не можем да постигнем.Можем само да му въздействаме като положителен коректив и в това, струва ми се, е удовлетворението на всеки творец, малък или голям, все едно.

-  Позволете ми накрая да Ви задам и един личен въпрос: щастливи хора ли са писателите? Вие щастлив човек ли сте?

- Спомнете си яснополянеца дядо Толстой :”Счастливая, счастливая пора детства!” Старецът е изчерпал всичко.

в. “Дунавска правда”, 02.12.1982 г.