Вариации върху теми и сюжети от неговите дневници и бележници

Панко Анчев

Животът на великия писател винаги е на показ. Странно, но в него няма тайни, скрити неща, интимни, никому другиго присъщи преживявания. Той е пред всички. Пред всички е с творчеството си и особено с писмата и дневниците си, които рано или късно стават известни и се превръщат в предмет на изследвания и анализи, на коментари и размишления. Творецът никога не може да остане сам със себе си, да бъде невидим и единствено вътре в себе си да преживява. Публичният човек няма дори личен живот - всичко в него е на показ, поука и наставления. С всяка своя дума, жест или постъпка той сякаш казва: ето ме, вижте ме и ме последвайте.

Писателят съзнава тази своя „откритост” и „показност”. Иначе не би могъл да изпълнява службата си на творец и свидетел пред хората за ставащото в техния свят. И се радва на нея, тя да го вдъхновява и му дава импулси за работа. Писателят на модерната епоха произлиза от суетата да го забележат, за да го видят и чуят, да му се радват и го следват. Но това е различна суета. Тя не поражда уродлива горделивост и не е заради самото показване. У нея има благороден подтик за споделяне, за да могат хората да се поучат от чуждия опит, да се самопознаят и поучат от опита на този, който събира в себе си колективния опит, описва го и го представя като опит на всеки един от своите читатели. Така хората придобиват ново (или по новому формулирано и представено) знание за себе си, с което устройват живота си. Писателят търси истините, потребни на всички. Това е неговата служба и дълг, с които заслужава дара Божи.  

И все пак е изкушение, на което трудно се устоява. Особено когато придобиеш голямо признание и слава. Изкушението е голямо поради човешката немощ и непобедена гордост. Колкото повече те подема вълната на известността и славата, толкова повече си въобразяваш, че така ще бъде вечно, че твоите възможности и способности нарастват и ти си повече от всички останали и си в състояние да определяш тяхната съдба и дори да достигнеш до там, че  да оспорваш Бога и да искаш да го изместваш в Неговата власт. Това показва, че и най-великият е просто един обикновен човек и нищо човешко не му е чуждо - дори го притежава в по-голяма степен.

Трябва да сме внимателни и предпазливи, когато изучаваме и изследваме живота на великия писател. И да съобразяваме, че все пак логиката на неговия живот е различна от нашата и че той не е подвластен изцяло на нашия съд. Геният е човек от друг ред и род. Той не се вмества в обичайните представи и норми. Точно поради това е нужно да помним, че колкото и да е различен от нас и стоящ над нас, той все пак е човек и истините, които изрича, са оспорими. Макар да ги изрича като безспорни и да вярва, че са такива.

Тези предварителни уговорки са ми необходими, за да вляза в последната година от живота на Лев Николаевич Толстой и в неговите размишления, тревоги, мъчителни дирения, заблуди и решителности, в истините, които той смята за безспорни, но които му носят много изпитания и разочарования, записани в дневниците и бележниците му. Тук ще намерим много от онова, за което стана дума по-горе.

Последната, 1910-та година е най-драматичната и най-решителната за великия руски писател. И не само защото тя отбелязва края на неговия жизнен път. На изпитание е поставена цялата му досегашна биография, неговата философия, нравственото му учение, бит и право да бъде духовният и политическият водач и нравствената съвест на Русия и на руския народ. Смъртта слага край на живота му, но ни оставя опита, записан и описан в дневниците и бележниците.

В последната година от живота си Л. Н. Толстой е приключил своето художествено творчество. Създал е големите си романови платна, написал е великолепни разкази и драми. Името му на велик писател е известно в целия свят. Той е най-влиятелната личност в Русия по онова време. Всички чакат да чуят какво ще каже Толстой по един или друг наболял обществен въпрос. В имението му в Ясна поляна се стичат хора, за да се докоснат и беседват с художника и мъдреца, да получат съвет, утеха, надежда. Едва ли друг някой писател би могъл да се похвали с неговата известност и авторитет. Явлението „Толстой” е чудно и неповторимо.

Той съзнава своето величие и обществената си значимост. И му е драго, че е толкова популярен и обичан; че може да помогне и да влияе върху обществените процеси и върху отделни човешки съдби. Та с него се съобразява дори руският император!

Животът, творчеството и общественото влияние и значимост на Лев Толстой наистина е неповторимо явление и то заслужава да бъде анализирано, за да се видят причините, които го пораждат, и последиците, които носи за самия Толстой, а и за цялото общество по онова време - пък и по-късно.

Лев Толстой придобива известност и авторитет най-напред със своето художествено творчество. Но той ги разширява и увеличава с учението си, със своята обществена, просветителска и политическа дейност. Дори учението му е по-влиятелно от неговите романи. Толстой не само теоретизира, но и практически прилага идеите си, като създава различни форми на тяхното приложение в Ясна поляна и чрез многобройните си последователи в Русия и Европа, които организират общества, живеещи съобразно тези идеи.

В статиите си за Толстой Ленин вярно обяснява причините, поради които толстоизмът завладява толкова енергично и трайно умовете на цели общности и се разпространява и отвъд пределите на Русия. То е реакция на строгото придържане на Църквата към догматите на Православието, но по своята истинска същност е социално-политическо учение, насочено срещу несправедливото устройство на обществото и търсещо начини за неговото усъвършенстване и изграждане съобразно един нов морал на добротворство и справедливост. Руската буржоазна революция събира в себе си различни идейни течения, произлезли от недоволството и стремежа към промяна. За Толстой обаче е по-важно да реформира Църквата и „подобри” християнството, да го приведе в разбираеми форми, като го „очисти” от съзнателните и неволните деформации, които откъснатата от реалността Църква му уж е нанесла, за да бъде, по неговите съображения, по-действено и полезно за хората. Това е опит за реформация на православието, православно протестантство. А на буржоазната революция точно протестантство й е нужно, за да се развива успешно и да ускорява своя ход.

Толстой поставя на най-преден план нравствеността и морала. Зле е устроен светът, защото човекът не живее по Христовите заповеди. Светът може да бъде преобразен чрез преобразяването най-напред на всеки човек поотделно. Ако хората заживеят нравствено и се освободят от егоизма си, ще настъпи царството на светлината и доброто. Сега няма любов, а само егоизъм. Великият писател сам дава пример на нов живот, изпълнен със съчувствие и състрадание към човешките нещастия и стремящ се към нравствено усъвършенстване чрез любов и солидарност.  

Зреещото недоволство сред народа стимулира възприемането на толстоизма и превръщането му социално-политическа религия, способна да облекчи страданията и да даде избавление. Богът на тази религия е самият Лев Толстой.

И ето сега този „Бог” е изправен пред изпитанията да приложи до край своите идеи в личния си живот и да убеди семейството си, че поведението му не е породено от старчески деформации и заблуди, а е дълбоко премислено и единствено правилно. Сблъсъкът вътре в семейството е изключително тежък, трагичен и разрушителен. И вещае нещастия.

„Не преставам да се срамувам от своя живот”, пише Лев Толстой на 2 януари 1810 г. в своя дневник. А на следващия ден: „Много тъжно. Много са чужди обкръжаващите”. Тези записи ще се повтарят почти всеки ден до последния.

Конфликтът вътре в семейството е породен от няколко важни според Толстой причини. Първата е, че за него е неприемливо той и близките му да живеят в охолство, а народът да страда. Парите, които печели от издаването на неговите произведения, трябва да отиват при бедните и нуждаещите се, а той и семейството му да харчат само толкова, колкото е необходимо, за да поддържат естествения си живот. И пише завещание, в което предоставя тези средства за нуждите на своите последователи. Това, разбира се, предизвиква недоволството и гнева на съпругата му и децата. Те смятат, че Толстой е подвеждан и мамен от най-близките си идейни сподвижници и бива използван за користните им цели. За семейството конфликтът е съвсем битов; за него е идеен и нравствен. Той мисли като човек, който се осъзнава като отговорен за съдбите на народа, а те ограничават претенциите си до личния си бит и интереси, до своя егоизъм.

Случаят е любопитен и важен от гледна точка на проблема за равнището, от което великите хора оценяват явленията и съдят за хората. И как техните преценки се съпоставят с позицията на обикновения човек. Или по-точно - се сблъскват с неговата позиция и отварят конфликти, които често изглеждат непонятни и дори нелепи, но са същностни и изключително важни. Имаш ли нравственото право да се грижиш за света, когато пренебрегваш най-близките си? Кое е по-важно: идеята за всеобщото добро и всеобщото щастие или радостта и милостта към отделния конкретен човек? Да си спомним ли Достоевски от „Братя Карамазови” за детската сълза като цена за рая? Но не бива съдим нито едните, нито другите, защото и двете страни имат своята логика, която им дава право. Можеш да овладееш желанията си и да се задоволиш с по-малко, щом другата част би била полезна и необходима за хора, които не са в състояние да я имат. Трябва обаче и да помислиш за близките си, щом най-важното за тебе е всеобщото човешко щастие.

Драмата на Толстой според мене е в друго. И това „друго” е важно и поучително и за нас, обикновените хора. У него идеята е обсебила цялата му същност и го е лишила от усещането за простотата на реалността. Художникът е отстъпил пред мислителя. Мислителят обаче не е в състояние да достигне равнището на художника. Художникът е по-близо до живота, естеството и простотата на битието. В бита той вижда и обиква битието. Мислителят живее над бита и сякаш извън битието, за да ги наблюдава и изучава. Той може да се домогне до „абсолютната истина”, а да не забележи човека до себе си. Толстой не е голям мислител и е далеч от равнището  на художника Толстой. Но очевидно желае много да бъде философ, мъдрец, мислител и да внушава не чрез художествени образи, а идеите, които ражда и популяризира.

И не само мислител иска и смята, че е Лев Толстой, но и проповедник, вестител, апостол, Бог дори. Той предпочита да мисли в Църквата и чрез Църквата, в християнството и чрез християнството, но е с претенции към тях заради тяхната недостатъчност и опороченост от човешката намеса в тях. Неговото учение събира като в църква верните, като им създава нравствени условия за живот и вяра в простите, практичните неща. Толстоизмът не е политическа идеология или обикновено нравствено учение, а именно религия, свързваща в църква своите последователи.

Толстоизмът е реформация на Православната църква, протестантство, което не приема начина на изповядване на християнството, опит да се съвместят и обединят различните религии във вярата в Иисус Христос. Но като всяко протестантство и толстоизмът практически се е очистил от мистика и святост, приближил се максимално до практическия земен живот и претендира да е учение, което дава рецепта за правилен живот. Той иска да помогне на човека по-лесно да се приспособи към бита и да подобри този бит, като се усъвършенства нравствено. И тук виждаме желание Бог да бъде „свален” на земята, за да поправи човешките грешки, тъй като човек сам не е в състояние, поради греховността и неспособността на духовниците, да изпълнява Божиите заповеди. Църквата е виновна за това, че християнските ценности са изместени от греховни страсти.

Лев Толстой е убеден, че има начин да се поправи това, което е сгрешено, като се опрости учението и се доближи максимално „до народа”. Но какъв е резултатът от този негов „кръстоносен поход” срещу Църквата?

Дневниците и бележниците на великия писател от последната година от живота му са изписани от разочарования и признания за личните му поражения и пораженията на човешката воля, дръзнала да промени човешкия ред на земята. Човекът е отишъл твърде далеч, воден от личния си егоизъм и в стремежа да задоволява материалните си потребности. В света няма любов. Няма любов и в семейството му. Дори личният му авторитет не е в състояние да промени този ред. Толстой горчиво осъзнава, че е безсилен да бъде това, което иска да бъде.

Източникът на греха според Толстой са богатството и охолството. Те разлагат душата, опорочават и я отклоняват от Бога. Бедността е път към Бога. Христос много пъти говори за необходимото богатство, което човек трябва да събира; той призовава младия човек да продаде всичко и да раздаде парите на бедните и да Го последва. Защо го призовава към такова деяние? Защото вижда, че младият човек е прекалено обсебен от имането си и дори когато се моли и пости, когато искрено се стреми към Господа, сърцето му остава затворено в материалните блага. Но Иисус Христос не казва: „Бъдете бедни!”. Той не осъжда богатството изобщо, а само привързаността на човека към него. Това не означава, че когато си беден, си освободен от такава привързаност и пристрастеност. Тогава богатството ти може да е нещо съвсем дребно и жалко, но значимо за тебе и то да погубва душата ти.

Толстой решава най-сетне да се освободи от богатството и охолството, т.е. да избяга от ненавистния му вече свят. Ала той иска това, не за да последва Бога, а само за да прекъсне източника на греха. Неговият подвиг не е заради вярата и спасението на душата, заради възстановяването на някаква социална справедливост. Толстой бяга от света, но отново отива в света и остава там. Това бягство не е самоотречение, а само напразен и безсмислен жест, причиняващ страдание на близките и на самия него. То е отговор с насилие на насилието, а не духовен подвиг, защото не е в името на Господа, а в името на човека и света.

При цялата си сложност религиозната философия на Лев Толстой е едностранчива и сектантска, пораждаща страсти и бунтове, а не смирение и спасение. Бягайки от „света, който в зло лежи”, Толстой влиза в свят, който не се е освободил от злото, защото е свят човешки и греховен. Той разкъсва едни материални връзки, за да се обвърже с други.

Лев Толстой е религиозно вярващ човек, но като всеки човек на модерността и той е в голяма степен секуларен. Вярата му дава основание и позиция да анализира секуларността и атеизма, да размишлява върху потребността от вяра. Размишленията му са в някаква степен и търсене на оправдание на вярата, обяснения защо не бива да се отказва от нея, защо му е необходима и важна в неговия живот. Той трябва да я защити (най-напред пред себе си) като идейно убеждение, което му е позволено, защото е свободен да го има и практикува без ограничения, щом не пречи на другите. Вярата е едно от правата, които обществото е длъжно да гарантира на личността. Чрез вярата обаче пътят към доброто е по-лесен и сигурен. Но не може, записал е Лев Толстой в дневника си на 16 април 1910 г. „да вярваш по старому, а да живееш по новому”. Такава вяра е „безумна”. А на 10 май ще добави: „Спасението от бедствията на нашия живот е в едно и само в едно: признанието на пълното безумие на нашия живот и пълното му отричане” (подч. на автора). Животът е безумен, защото е основан на неравенства и стремеж към богатства; защото според него християнството такова, каквото е в Църквата, не е опора на личността. Цивилизацията е отишла много напред, създала е удобства, но е отучила човека да обича. Толстой често се пита защо хората искат да се научат на какво ли не, дори и да летят, но не се учат да обичат. А без любов животът е невъзможен. Освен това трябва да знаеш как да обичаш.

В богатството, охолството и насилието няма как да се постигне Бога, не е възможно да се живее съобразно Божията воля и да се обича. Премахнеш ли пречките, ще имаш това, към което се стремиш. Тук Лев Толстой наистина се доближава до революционните идеолози и обективно служи на руската революция, която в общи линии проповядва подобни идеали. Различава ги единствено целта. Той желае сливане с Бога, а революцията иска просто да устрои с човешки усилия и мерки по друг начин света.

Намерил този ключ към спасението на душата си, Лев Толстой тръгва да отвори с него вратата на спасението и избавлението от греха. Но ние виждаме, че той значително е опростил Христовото учение, придал му е изключително социално-политически смисъл, превърнал го е в обществена идеология и се чуди защо от това не му става по-леко. Той търси религия, т.е. онова, което обвързва, и смята, че това търсене е самата религия.

През цялата 1910 г. у Толстой зрее идеята да напусне дома и отиде там, където би могъл да живее по законите, които е осъзнал и които приема като нравствени. Там той ще бъде беден, ще живее естествено, няма никому да пречи, от никого няма да отнема за себе си, ще обича и ще спасява душата си. Но кое е това място, къде се намира то на земята? Има ли го изобщо? То трябва да е раят, ала раят на земята е невъзможен. Няма рай на земята.

Бог казва: остави всичко и Ме последвай! Но Той не казва: бягай от тук, напусни семейството си и тръгне на там, накъдето очите ти видят. Той призовава: „Последвай Ме!”, т.е. живей според заповедите, които Съм ти дал. А Той ни дава тези заповеди както конкретно формулирани, така и чрез примерите, които показва на учениците Си и на хората, на които говори и проповядва, така и чрез цялото Свое учение, показано в Светото Писание и развито, систематизирано и конкретизирано от светите отци на Църквата, от Вселенските събори и във всичко, което Църквата предписва и проповядва. Толстой смята, че може да се отиде и още нататък, като Църквата се реформира и съобрази по новите условия на живот ( невъзможно е „да вярваш по старому, а да живееш по новому”) и сам прави опит за такава реформация. И дава пример на реално отрицание на безнравствения живот със своето бягство.

Толстой е велик писател, но е човек, раб Божий. Той е надарен с изключителната дарба да пресъздава чрез словото света, в който живее, ала не е Бог, за да създава Църква. Велик писател и слаб човек, който поради своите немощи, които са немощи и всички останали люде, Лев Толстой мъчително дири истината и неизбежно не я намира, защото я търси не там, където тя е и където трябва да я търси. Истината не е в него, писателя и мислителя, а в Бога. Бог е Пътят и Истината, и Животът.

Нравствен ли е конфликтът на Толстой със семейството му или е обичаен за семейното съжителство, прекалено изострен от засилената чувствителност на остаряващите съпрузи и нарасналата гордост и суета у двамата? И трябва ли да обвиняваме единия и да оправдаваме другия? Изследователите на живота и творчеството на Лев Толстой обикновено разширяват основата на този конфликт и й придават идеен и религиозен смисъл; придават му социален и идеен смисъл и практически напълно оправдават великия писател, като хвърлят вината върху нещастната му съпруга. Може и така да - още повече като имаме предвид, че логиката на великия човек, както вече отбелязахме, е различна от логиката на обикновените люде. Той има повече права от нас и повече аргументи и доводи за оправдание на своите постъпки. Така е и с Толстой, защото неговите постъпки не са само негови. В постъпките му се проявяват времето и обществото, събират се разбиранията на епохата. Техният смисъл е далеч по-широк и важен от постъпките на останалите. И все пак…

Толстой е записал целия си съзнателен живот в дневници и бележници. От там е видно, че той винаги е живял някак двойствено, а не хармонично. От една страна е неговият естествен живот на греховен християнин, живеещ в ежедневието и отдаващ се на страсти и желания, на прости радости и грижи. Тук е любовта, семейството, приятелствата, битът, ражданията и смъртите на близки и далечни хора, отзвукът от събитията и участието в тях, печеленето и харченето на пари, спомените и мисълта за днешния и утрешния ден. Това е живот почти като на всички други - може би малко по-напрегнат и осветен от прожекторите на славата. Но така живее публичната личност. Тук има хитрини и притворства, компромиси и съображения, но и твърдо отстояване на принципи, откритост, безкомпромисност. Тук е и творческият процес на великия писател.

От друга страна е животът с философските категории, с тезите и теориите. Тук е неговото социално-етическо и богословско учение, желанието му да преосмисли и актуализира християнството, за да го доближи до народа, размишленията му за несъпротивлението на злото с насилие, отвращението от богатството и охолството и натрупващата се решителност да остави всичко и заживее бедно, скромно и праведно. В единия живот е обикновеният човек Лев Николаевич Толстой, който се радва на природата и на даровете, които Бог му изпраща, а от другия е теоретикът, мислителят, проповедникът, „толстоистът”. Тези два живота твърде често се пресичат и конфликтуват непримиримо, защото в първия е семейството и близките, но във втория тях ги няма. И не само ги няма, но те не желаят да влязат там и споделят нравствените му норми, а и той не иска да ги допусне. Не винаги и самият Лев Толстой е изцяло в него и живее според тези норми, които е постулирал и за които настоява да се спазват като задължителни.

Единият и другият живот постоянно се анализират и укоряват взаимно. Това е твърде мъчително за тях, създава им дискомфорт и разстройва нормалното и спокойното им  протичане. В подобни моменти са и най-големите угризения в душата и ума на Толстой. Докато е млад, все някак намира баланса между двата си живота, уравновесява различията и примирява противоречията. Жизнената енергия е достатъчна, за да притъпи и изглади конфликтите. Но колкото повече остарява, толкова повече моралистът и мислителят взимат надмощие над естествения човек и му диктуват правилата на поведение. Самият живот сам по себе си обаче не се е променил по същество. Противоречията остават, но не могат да бъдат потушавани от сила жизнена енергия. Властта на Толстой в семейството отслабва и запада. С него остава единствено малката му дъщеря Александра. Другите, заедно със София Андреевна, са настроени срещу него и не споделят възгледите му за живота и особено тези за богатството и самоотречението от него. А толкова му се иска никой да не е против него, да не му възразява и да не оспорва идеите и постъпките му.

Толстой търси правото и упование единствено в себе си. Обявил се срещу Църквата, той задълбочава съмненията си и в Иисус Христос. Тогава никак не е трудно честолюбието да надделее над смирението, а гордостта над послушанието и дори разума. В резултат на това е и окончателното му решение да избяга от дома и другаде да търси живот и спасение. Смъртта е не просто край на земния живот, но опровержение на цялото му учение.

Не е възможно да оставиш света, да избягаш от него, като се преместиш от едно място на друго. Това не е разбрал Лев Толстой и е претърпял душевно крушение и физическа смърт. Гара Астапово е пределът, отвъд който никой човек няма да успее да премине. Още много други обаче ще се опитват да го преодолеят, за да доказват неограничеността на човешките възможности. Но ще доказват обратното. Тази грешка е поучителна, ала малцина се учат от нея и не я повтарят.

Можеше ли обаче Лев Толстой да не предприеме това прословуто бягство и да се помъчи по друг начин (най-добре по християнски - със смирение и молитви) да преодолее раздорите и потуши конфликтите? Ние разбира се няма как да повторим живота на великия писател и неговото семейство, но зададения от мене въпрос е опит не за неговата реконструкция, а за приближаване към истината за същността на Толстой и неговата съдба на религиозен и политически мислител и обикновен човек със слабости, грешки и грехове? Този опит още веднъж иде да ни покаже колко е ограничен човекът и каква огромна и непростима илюзия е да си мисли, че може всичко; че е способен да познае абсолютната истина още тук, на земята; че е по силите му да измени света и да го направи по свой образ и подобие.

Личната съдба на Лев Толстой е свидетелство за радикалните промени в общественото съзнание от края на ХІХ и началото на ХХ век, за увереното настъпление на буржоазното секуларно мислене и за неговата фактическа победа. Буржоазното съзнание се стреми към промени; то ненавижда консерватизма, който предупреждава за опасностите от изменение в системата и устройството на обществото. То призовава за реформация на Църквата, защото тя е главната пречка пред либерализма и революционния дух. Недоволството от съществуващото, дори и когато си част от него, показва колко дълбоко буржоазното мислене и буржоазният мироглед са просмукали и руското дворянство, и цялото общество от низините до висините му.

Буржоазното мислене опростява сложността, защото за него малко неща са важни и ценни. Когато обаче то обсебва човек като Лев Толстой, принадлежащ на дворянството и реален противник на буржоазния, колизиите са страшни. Все едно че се разлага жива, но заболяла неизлечимо плът. Толстой е принципен човек и сам върху себе си решава да приложи принципите на новата нравственост. Но с удивление и дори с ужас разбира, че това е толкова трудно, че е почти невъзможно.

Чувството за революция и революционната идеология не винаги се раждат от недоволство от материалния живот, от бедност и онеправданост, но преди всичко там, където най-остро и трагично се усеща духовната пустота, несподелеността, уязвената нравственост. Обществото, в което Л. Н. Толстой живее, е почти разложено и гангренясало и затова болките в него са толкова силни и нетърпими, затова то именно се надига срещу себе си и желае радикалната си промяна. Но никаква промяна вече не е възможна, защото е настъпила неговата окончателна смърт.

Драмата на Толстой е и в това (а може би най-вече в това), че неговото учение е преди всичко нравствено, а след това политическо. Нравственият му характер е пречка политиката да го възприеме и се въоръжи с него. Тя го използва, за да мотивира и засили реакцията срещу досегашния ред, но не иска да го прилага и се съобразява с него. Това учение цели реорганизация на Църквата, т.е. нейното разложение и унищожение и затова буржоазията го акламира. Но то е насочено срещу богатството и охолството, против безнравствеността и няма как да бъде спазвано от тези, които най-много на света желаят богатство. След Толстой тръгват обикновените хора, които са увлечени от нравствения патос, а не от истината в учението му. То им обяснява, като всяка ерес, просто и ясно сложното, прави го достъпно за тях. Тези хора смятат вече, че това, което им говори Толстой, е истинското православие.

И в Русия е настъпил историческият момент на вторичното опростяване и елементаризиране (по определението на Константин Леонтиев), на разпада на сложното. Модерната епоха се е придвижила чрез учението и поведението на Лев Толстой до реалната революция. Това Толстой не разбира. Той честно търси истината, бори се за нея, мъчи се да я внуши на другите, да ги убеди, че трябва да се променят. Самият полага усилия да се промени и да покаже, че учението му не е просто думи, а система от реални и приложими в живота ценности. Но вместо да подобри нещо, понася тежък удар и разочарование.

Друго обаче не би могло последва…