МОЯТА ДЮЛИЧКА
Преди повече от тридесет години изядох една дюля. Толкова ми се услади, може би защото бях гладна, не знам. Събрах семенцата и ги зарових в земята. Казах, че ще израсте дърво и ще ражда същите вкусни дюли. Родителите ми се смееха на моята наивност и ми обясняваха, че от малки семенца не става дърво - трябва да се посади фиданка.
- Ами фиданката от какво е израснала - попитах аз, - не ли от същите малки семенца?
Казаха ми, че от тези семенца, ако изобщо поникне нещо, щяло да бъде “дивачка”. После, увлечени от грижи и ежедневие, моите родители забравиха за дюлевите семенца, а и аз изобщо повече не споменавах, за да не ми се смеят. Само тайно и с надежда поглеждах към мястото, където бяха скрити. Не помня колко време мина, но един ден майка ми учудено каза: “Я гледай, това май са твоите семенца? Поникнали!”
Радостта ми нямаше край - нека сега да ми се смеят! Баща ми обаче не ме остави дълго да се радвам и отсече, че от едно поникнало стръкче дърво не става. Страх ме обзе, че ще го отскубнат. Майка ми се смили и реши да го остави “като цвете” - беше близко до къщата. Отдъхнах си! Поливах го, пазех го, радвах се… Новородената дюличка явно разбираше това и не ме огорчаваше - нито изсъхна, нито пък стана “дивачка”!
Скоро завърших гимназия и поех пътя си. Вече бях пълнолетна и моята самостоятелност се узакони напълно с получаването на личния паспорт. Заминах за Русе, после Ямбол. По-рядко се връщах у дома. А дюличката растеше ли, растеше! Сега моите родители я пазеха като някакво чудо - любопитно им беше, дали ще даде плод? Дойде и това време. Баща ми ме уведоми, че са откъснали първите дюлички и те били много вкусни.
- Като онази, която изядох преди години! - напомних им с доволна усмивка.
С всяка изминала година дюличката се отрупваше с плодове. Клоните бяха натежали, баща ми ги подпираше с колове. Майка ми правеше компот, сладко, за мен запазваха най-големите и красиви дюли. Аз ги подреждах върху бюфета, те дълго ухаеха в стаята, а когато разрязвахме една голяма дюля, за да я изядем заедно, това беше най-голямата награда за мен. Вярата ми не остана посрамена!
Дюлята е на мястото си до ден днешен. Плодовете, които ражда са толкова много, че раздават и на другите. Всеки път, когато посещавам родителите си, се “виждам” и с моята мила дюличка: погалвам я, целувам стеблото й, радвам се безкрайно! Когато я показах на мъжа ми и му разказах накратко историята на нейния живот, той просто я гледаше удивен. Моята дюличка, усмихвах се аз, а какво ставаше в сърцето ми, то не можеше да се предаде с думи!
Баща ми вече го няма, за да разказва подробно, как е броил всяка година колко дюли са се родили и накрая се отказал, защото станали “безбройни”. Майка ми предава историята, моите племеннички се удивляват, възрастните все не могат да повярват, макар че виждат с очите си дървото. Който не вярва в чудеса, никога няма и да ги познае!
