Георги Н. Николов

Присъствието на опозиция у нас се доказва с анекдота за честния адвокат и НЛО - твърди се, че съществуват, но никой не ги е виждал. Както впрочем и нея, освен по медийни изяви, изборни плакати и плитко скроени за наивници парламентарни дунанми. Реалният живот е нещо друго. Неговите истини не могат да скрият дори щатни социологически пророци. Най-грозно сред тях е безкрайното роене на малки, още по-малки и микроскопични формации. Съвсем по нашенски: „принципно” натаралежени една срещу друга. А всички заедно - срещу теорията на Дарвин за човешката еволюция. Те са партии само по документ. Защото членската им маса отдавна е удавена в мътни политически талази. Къде? Там, където в следващите избори някой я излъже по-убедително. Защото избирателите се надяват на светъл лъч в проскубаното битие. И надеждата умира последна. Ако, разбира се, човеците не я изпреварят в нежелан крос към отвъдното…
Рехавите орди на опозицията се отличават помежду си само в словесната дъвка, с която мамят куцо и сакато. Демократични таласъми, патриотични бакали и килави националисти развяват некролога на светло бъдеще. В челните редици Луд гидия (с документ от Раднево), Спящата красавица, Батман и Мечо Пух носят плакати с надпис: „Аз ще водя бащината си дружина!” Този апетит ги кара да се гледат накриво. Докато мечтаят за места в Парламента, омайвайки гражданското доверие с фолклорни мъдрости (бабини деветини - б.а.). Важното е да са в кюпа на обществения живот и да дърпат юздите на държавната кранта. Която отдавна е в множествена кома от подобни грижовници, народни закрилници, измислени бащи и нефертилни майки на нацията. Можем да завиждаме на клиничната енергия, с която отсега се готвят за избори. Над всичко е народното блажно, лекьосано с европейски потури. Щом вземем властта, гражданите ще имат една задача: да леят благодарни сълзи, стягайки колана до последна дупка. Наднорменото тегло ще бъде овладяно без медицински мерки и отново ще звучи старата песен на стар глас. Че работни места няма, ама някога ще има. Че болният прави лоша услуга на здравеопазването, като иска качествена помощ и с цялото си нахалство - даже внимание! Корупцията не е корупция, а масова зрителна измама. Между имащи и нямащи в социалното меле не зее пропаст, защото толкова дълбока пропаст в света не съществува. Малкият и среден бизнес не е поставен на колене, а в икономически фризер. Интернационализмът е заменен с геополитически битак, в който България се предлага на парче. За Пижо, Пенда и Абдал Колю дума не става. Те са средностатистически гърла с претенции: за пенсии, заплати, социална сигурност, лично достойнство, право на собствено мнение. Всичко това дразни. Как да им подариш двуметрово яйце, както на папата? Как да се правиш пред тях на малоумен с безплатно политическо хилене? И да им доставяш втечнен газ от Амазонка? Вместо безплатни портрети на днешното Политбюро и наръчници по биологично оцеляване „Тука има - тука нема”?..
Намеренията на опозицията са известни. Идеите им са цапаща реалност и днес, в явно тоталитарната българска държава. Само слепият не вижда срастването на партиен и държавен апарат по модела до 1989 г. И откровеното загърбване на седем и половина милиона досадници за сметка на грандомански начинания с показен характер. Същото прави Парламентът, желан клиент на книгата за рекорди „Гинес”. По най-много несменяеми физиономии от мандат в мандат. По най-кухи изказвания. И разбира се: по най-много приети декларации срещу и във вреда на държавата, която представляват. Предстои масово кандидатстване за най-много парламентаристи с психични отклонения, с фалшиви дипломи и т.н. Светлият пример е подет от общински кметове с купени на черно тапии от университета в Занзибар. Същото се говори и за отделни министри. Но думата дупка не прави, щом трябва да се отговори с инат на интересуващата се наша общественост. Вие питате, ние, когато ни е удобно, не чуваме…
Тогава каква е разликата между властимащи и сегашната опозиция? И едните, и другите живеят в свой розов, паралелен свят, съвсем различен от делника. Какъв смисъл има в изборите? Намираме го в епиграма на чудесния Радой Ралин: „Защо била глъчката? Кой да бие с пръчката.” Става ясно, че опозиция и управляващи вчера, днес и естествено - утре, са доказани сиамски шмекери. От тях можем да очакваме само дебелашки шеги. Уж кризата е овладяна, а ние живеем по-дълго. Че светът ни уважава и се учи от правителствения опит как да прави бедните по-бедни, а после и просяци. И че земетресението у нас е след потупване по рамото на Росен Плевнелиев. От страна на американеца Обама, с което извика у балканския си колега гърч на умиление и радостни сълзи.
Как след всичко това търсим екологично равновесие в обществените отношения у нас? Докога ще носим розови очила на гладен стомах? Нека сме наясно - демократичното представление отдавна е свършило, преди да почне. Завесите са паднали и който дойде на власт, само доизмита празната държавна хазна. Годо прати телеграма, че кракът му няма да стъпи у нас. То от скъпи чужди приятели и без това не можем да се разминем. Стана тясно и трябва да вземем решение. Вместо избори как да изчистим държавата от безкрайните стада „приятели”, религиозни, политически и икономически съветници и нашенски търтеи. А може би, щом сме толкова доверчиви, търпеливи, добродушни и късогледи, трябва да си ходим ние. Къде? Май, откъдето дойдохме преди 13 века. Щом вече нямаме собствена страна, освен на хартия, да тръгнем обратно към подножието на Тян Шан. Заради овчедушието не ни се полага и автостоп. А шут отзад от идващите нови поколения…