Марин Ботунски

“Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на
тъпан, а главата си на бомба, пък ще изляза на борба
със стихиите.”

Христо Ботев

Той не само е “жив”, както е писал, не само “не умира”, както писа Иван Вазов, Христо Ботев беше и е нашата европейска и световна Мярка, нашето лице пред света…

За Ботев е трудно да се пише, да се говори, да се снима филм, да се гради пластичен образ, театрален спектакъл… Само тази трудност ли определя дългът ни към великия българин, към гениалния поет, за когото са създадени малко художествени паметници? Което е създадено - все има своите справедливи опоненти. Защото всеки българин носи в сърцето и душата си изграден свой, величествен образ на гения.
У него всичко е скроено с едра ръка, с мащабите на гениалността: и външния му вид, и интелекта, и чувствителността, и обичта, и омразата.
Приятелят му Лучков си спомнял младежките години в Задунаевка: “Всички се възхищавахме от неговите способности и от неговата прекрасна външност: висок, пъргав и умеещ винаги да държи своя юнашки вид… По външност Ботев беше рядък красавец: в тази възраст той имаше лице бяло като на мома, нямаше още ни брада, ни мустаци, висок, едър, снажен, физически силен, подвижен… С такава външност внушаваше респект към себе си…”
Народният поет Иван Вазов пише за 22 - 23 годишния Ботев: “Той беше висок, едър - почти исполин,- с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му високо, благородно, на двата края на което трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му, смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, сред което вървеше замислен.”
Нека отделим това: “по-горе от множеството, сред което вървеше замислен” и да се пренесем напред, когато след боя на Милин камък и нощното пътуване, на 20 май, четата осъмва в полите на балкана, западно от Челопек, върви из балканските пътеки и, едва взели дъх, четниците виждат осемте турски табора. Спас Соколов пише: “Войводата Ботев вървеше в последните редове. Той се спря при едно поточе, извади си сапун и пешкир, уми се, изтри се и тръгна…” Димитър Икономов допълва: “Ботев си уми лицето и ме запита дали нямам гребен да си вчеше косата. Случайно у мене се намираше. Услужих му. Тук той ми се представи такъв хубавец, какъвто друг път не съм го забелязвал. Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена.”
Заглеждали ли сме се внимателно в портрета му? Замисляли ли сме се над всяка негова дума? Над логиката на стъпките му по обруганата българска земя?
Защо върви замислен сред множеството, от което стои по-горе, защо погледът му е мрачен, лицето - тъжно? Не е ли непосилна неговата “самота”, личната драма на гения, подтиснат от обществената действителност, от културната действителност, от апатията и примитивизма на средата, в която живее?
Защо в тази бавност и мудност на времето той е така нетърпелив да буди, да разтърсва съвести? Защо е толкова язвителен към безразличието и лъжепатриотизма, защо отчаянието и гнева са му чести спътници?
Защо с такава неотслабваща сила търси и най-малката надежда, преоткрива вярата в борбата, чака “събуждането на народите”?
Не е ли защото Христо Ботев мери всичко с мярката на бъдещето!
По онова време Ботев е един от най-големите и будни умове на Европа. Бил неизвестен сред известните нему Гарибалди, Кошут, Бакунин, Пизакане. Ала стоял по-високо от тях като духовен пример, като самороден талант, като идеолог.
Учил се от Херцен, от Чернишевски. Ученикът в много отношения бил равен с учителите, в някои творчески изяви стоял по-напред от тях.
Имал зад гърба си мизерната, тъмна българска действителност, опитът на слаби стихотворци и литератори. Учителите му имали в страната си могъщи белетристични гении - Достоевски, Гогол, Тургенев, Толстой, публицистите Белински, Добролюбов, Писарев…
Изграждал се като личност, като мислител и революционер при невероятно тежки условия.
И като идеолог е самотен в българската действителност.
В речника му често се появяват думите: “епоха”, “история”, “човечество”, понятията “събуждането на народите”, “на борба със стихиите”.
Имал е усещането за своето предназначение, за желязната якост, яркост и краткост на своя слънчево взривен талант!
Как с тази мярка на бъдещето в себе си и с ужасяващото настояще е преживял последните си дни, и кое е онова качество, което го прави съвременник, неразделен от мислите и чувствата на всяко ново поколение българи?
На 1 май Христо Ботев се връща от Одеса, до 9 май тича из Букурещ, за да купува с донесените от Русия пари нужното за подготвяната чета на Филип Тотю. Тичал, уреждал, купувал, а привечер отправял взор към поробеното отечество.
Кажи ми, кажи, бедни народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Междувременно, на 8 май, се получава писмо от апостола за Врачански окръг: “Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище… Нам не остава друго нищо, освен да дигаме и ний.”
Трябвало да се бърза. В тия дни Ботев едва смогвал в късна някоя доба да се прибере в дома на букурещката улица “Румеоара” номер 15, където са най-скъпите му същества: Венета, Иванка и Димитър. Дъщерята Иванка е едва на един месец.
Старият войвода Филип Тотю поискал да му се броят хиляда наполеона, за да тръгне с четата. Намалил ги на двеста, а като не му ги дали, изчезнал. Ботев кипял. “Тогава - както пише Н. Обретенов -Ботьов се възмутил от Филип Тотя и казал на момчетата: “Тя се видя, че аз ще ви стана воевода.” Момчетата се зарадвали и извикали: “Да живее бай Христо.”
“Бай Христо” е на двадесет и осем години. Когато се качва на парахода на 16 май 1876 година, хладнокръвният и външно спокоен “градинар” е щастлив.
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен,
аз може млад да загина…
Но стига ми тая награда -
да каже нявга народа:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Планът му за качването на четата на парахода “Радецки” е също с Ботевска мярка. Преоблечени като градинари, снабдени с билети за Кладово, Сърбия, четниците се качват на пристанищата в Гюргево, Зимнич, Турно Магурели, Корабие, Бекет. Така те избегнали подозрението на турските стражеви кораби.
Между Никопол и Рахово, където параходът обикновено спира сред Дунава за 1-2 часа, Христо Ботев пише писмото си до Венета: “…Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…” Забележителни са и редовете от писмото до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски: “Работете, братя, работете! Сега е времето да покажеме своите способности и своя патриотизъм… Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва”…
вдъхни всекиму, о, боже,
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога възстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Тогава не знаел, че е войвода и на българските поети. Не се считал за професионален поет, не говорел за себе си като за поет. Поети били Раковски, Каравелов, Петко Славейков.
Но, за публицист се смятал. Говорел, че със “Знаме” ще направи “епоха” в живота на емиграцията ни. На капитана на “Радецки” Енгледер се представя: “Христо Ботев, бивш публицист, сега български войвода”.
Още повече се смятал за организационен работник на революцията, революционер.
В своето “Ръководство за словесност” Добри Войников упоменава стихотворението му “Елегия”. Апостолът на свободата Васил Левски преписва в тефтерчето си “На прощаване”. И толкова. В емигрантския печат няма отзиви за Ботевите стихотворения. Рецитирал в емигрантски среди. Слушали го. Не бил популярен извън хъшовете и приятелите. Може би това обяснява и малкия обем на поетическото му дело. А може би прецизността, взискателността на гения! През 1867-ма, 1868 - ма, 1872, 1875 година пише по едно стихотворение. През 1869 - нито едно. През 1874 - също. Най-плодовите е годината 1873, в която пише девет стихотворения.
Позволява си да се печата в една книжка с него Стефан Стамболов.
Признанието ще дойде много по-късно. Лавинообразно. Негов носител са младите поколения на България.
…А “Радецки” се отправял към Бекет, за да вземе последната група от възторжените български градинари. Ботевият четник Йордан Кършовски пише: “Отделянето на парахода “Радецки” от пристанището на Бекет стана на часа десет и половина. След един час пътуване се зададе и съзря с. Козлодуй. В това време Ботев, Перо, Войновски, Димитър Икономов от Троян и Спас Соколов от Пирдоп изскочиха от камарата на парахода, облечени в българска народна униформа, с калпаци на главите, върху които над челото им блещеше български лъв, с револвери в лява, а със сабя в дясна ръка. Тогава Ботев извика със своя ясен, но повелителен глас: - Момчета, скоро на оръжие!”
Параходът е завзет. Моментът е величествен и трогателен.
Приближава, приближава Козлодуйският бряг. Ботев дърпа завесата, поставена от към българската страна, и погледът се задържа задълго на родната земя:
Там… там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб - сладка почивка!

И се изправили пред най - големия път. Начало - Козлодуй. Край - Околчица. Прав - като сабя, чист - като знаме.
Парела устните родната земя. Вричане било, вричане с целувка - огнена, изгаряща, за да топли векове земята на България! После целунали знамето и кръста, направен от кръстосани саби. Сава Катрафилов произнесъл клетвата, а всички повтаряли след него: “Кълна се, че ще умра за Отечеството си България”.
С първите стъпки проехтяли куршуми. Паднала и първата жертва - турчин от пограничната стражарница.
Ала не ги посрещнали българи бунтовници. От Козлодуй се присъединил само Младен Павлов - Козлодуйското даскалче.
Ботев бил строг, безпощаден, когато не се изпълнявали заповедите му, макар че, както спомня Димитър Ночев, “отнасяше се с уважение към чуждото мнение и отстъпваше от своето, ако намираше, че не е прав”. Защо е разрешил на Обретенов да вземе торбата с бели меджидии от селския богаташ? Може би отговора е пак в спомените на Димитър Ночев: “Чернишевски му беше един от любимите писатели, като ни казваше, че според този писател - животът трябва да се нареди по такъв начин, че всеки да има облаги от него… Думите “собствеността е кражба” му бяха като “добро утро” и “добър ден”. Не смяташе за престъпление, ако собствеността се наруши в името на някоя благородна цел, и той я нарушаваше, за да нахрани своите гладни другари или пък за делото - но никога не за себе си. Той често пъти оставаше гладен, като даваше и последната си стотинка на другарите си”.
В Бутан ги посрещат радушно, старци им дават цветя. Ала хора и там не се присъединяват. Ботев дълго стоял замислен край Огоста и хвърлял цветята във водите й.
На зазоряване минали Борован. Посрещнал ги старец, който обяснил, че младите са на полето, затова няма никой.
А горите гъмжели от башибозук, от черкези. На Оходенския мост също ги посрещат въоръжени турци. “Преди да стигнем селото Баница - пише в спомените си Спас Соколов - ето, че се задава всичкият добитък на селото, каран от башибозука срещу дружината с цел да се раздвои последната и внесе суматоха, обаче и тук не успяха.”
Войводата омрачнявал от поведението на българите. И от това, че навсякъде спокойно се разхождали черкези и дръзко стреляли срещу четата… И нито буря кърши клонове, нито сабя ги свива на венец. Само смъртта дебне от всяка курия, от всеки рид.
И тогава четата тръгнала към първия заветен връх - Милин камък.
Спасителна била позицията, която избрал военният ръководител Войновски. Врагът - многочислен, озверен. Този бой, продължил през целия ден, до 9 часа вечерта, е една от върховите изяви на героизма на българските “градинари”. “От многобройните куршуми - както пише Димитър Икономов,- дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах”. Нови турски части пристигали на помощ, черкези, башибозук. А от Враца помощ не идвала.
В най-големия разгар на боя, в кръвопролитния му кипеж, от към Враца се вдигнал облак прах и викът на Ботев се разнесъл по цялата бойна линия: “Не бойте се! Дръжте се! Помощ иде!”
Били нови табори башибозук и редовна войска.
Паднал най-младия четник, паднал възнак на скалата. След него паднал знаменосеца на четата Коруто. Тежко са ранени Сава Катрафилов и Перо Македонеца.
Обретенов си спомня: “Ботьов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените си верни другари. Той слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.”
Нека съвестта ни не посмее да кори човешкото в сърцето му от този бой. Той, дето знаел как да прекрои света към по-добро, сега не можел да намери сили да спаси четата, която хвърлил към смъртта. Не знаел и за случилото се с врачанските съзаклятници, затова “измамата” на Заимов изгаряла бунтовническата му душа.
Мълчанието било динамитно. Надживял мъката, оборил покрусата надвил угризенията.
Всъщност, Ботев извършил проверка на гениалното си поетическо творчество. След дълбоките преживявания - радостните мигове на преминаването на четата и яростната мъка, че народът не е готов, че народът няма да се вдигне, след мълчанието на Враца и героизма на четниците, той бил вече готов да изкачи един от най-големите върхове - Околчица. Русия, Европа, светът не може да не съзре този юнашки 120 километров път към свободата.
Оставало му да провери своята най-зряла творба - “Хаджи Димитър”. Защото, както пише Иван Вазов “…тоя момък не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в наше време всички мислещи умове и ги смущават и плашат”.
Той наистина не мислел като другите. Усещал закономерностите на обществено - историческия процес. Прогнозирал бъдещето. Във в. “Знаме” писал: “Който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.” “Всичките сиромаси и работници, от каквато и да са народност, където и да живеят са братя помежду си, братя по страдание и по мащеха съдба”. “Само разумният братски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род, и само този съюз е в състояние да въдвори истинска свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо.”
И вървяли към Балкана, към Върха. Поели ги горските поляни, уморителните стръмни пътеки, скалните масиви на “пустинния” Балкан. Ботев бил опиянен от дивната красота на природата, от пролетната свежест и зеленина, от безкрайната синева на небето, вслушвал се в тихия шепот на гората. Точно тук той се спира на бистрия поток и се умива, вчесва се. Представяте ли си - отсреща вече чакал строения башибозук, черкезките пълчища, редовната войска, турската кавалерия! Дали не е имал усещането, че върви към бляскавия край на подвига си?
И започнало сражението. Силите били неравни. Шепата храбреци се биели геройски. Ботев през цялото време неустрашимо командвал сражението. Цял ден славните български “градинари” удържали напора на многократно превъзхождащия ги противник. Решени на всичко, отчаяни, но и вдъхновени, те дават урок на света как се умира за свободата.
Ботев вярвал, че безстрашния подвиг на момчетата му ще пробуди заспалата съвест на света. И на нашите: сребролюбци, “трезви”, “здравомислещи”, “умерени”, нищите духом - всички, за които революционерите били луди глави и нехранимайковци.
Един двадесет и осемгодишен живот, преминал като светкавица над родината, пада с гръм на високото й чело.
Словото му се сля с делата му.

…Вълкът още ближе раната му. И нашата - по него. Още търсим гроба му. Защото няма път като неговия - огнен, бунтовен, следовен.

И словото му шества по света. И легендата с него. В него.

Христо Ботев даде началото на новия български художествен език. След 500 годишно тлеене в отоманските окови, езикът ни заблестя в невероятен, съвършен вид в Ботевата поезия и публицистика.
Толкова е ясно, истинско и просто всичко, че ние не винаги се замисляме над величието му:
кръстът е забит в живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости.
Или невероятното :
Настане вечер - месец изгрее
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!

Христо Ботев изравни литературата ни с европейските и световни литературни мерки и величини. Ето защо
той не умира… Него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят.”