Стефка Тотева

***

Снеговете, скалите, площадът…
В театъра - смени се декорът,
в живота - ролите същите.
Годините стават все повече
и все по-мъчително мислим за Ботев.
Дори когато точно в дванайсет
сирените мерят нашата почит
в минути.
Изплъзва се смисълът,
подминава ни чувството..
Затова 2 юни
може само веднъж да се случи
и само тогава Ботев е жив,
когато умира…
А после просто е паметник, създаден от нас,
за да бъде далече…
Гладни гълъби чакат трохите ни…

ЯБЪЛКА

Тя свети
и в ръката си я вземам.
Светът така събира се в едно,
когато си щастлив и тъжен.
И там е всичко между нас.
И преживяно, и изпуснато.
А ябълката е сърцето ми,
което ти нехайно си забравил.

ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ

Искам да утихна и да се смълча,
да прибера гласа си в мъничка кутия,
да спра сълзата си,
безценното бижу, което ми краси живота…
Да събера багаж в черупка орехова,
за последното пътуване.
Така стаява се във себе си пръстта,
преди от нея да поникне цвете.

В КРАЯ НА ЗИМАТА

Мечтая Господ и Поет да си сменят местата,
да се стопи студът
и с крайчето сребро-луна
да стана по-богата.
Стихът с молитвата да се роди,
и думите да бъдат верните…
Поет да свети от небето.
А Господ да върви сред хората.
Така е невъзможно чудото
и вярата ни в него слаба е….
Така не зная пролетта
в объркания мой свят
ще настъпи ли…