Димитрина Бояджиева

Тъй както човеците, строящи Вавилонската кула, били разпръснати по лицето на цялата земя, прокълнати да говорят на различни езици, тъй сякаш и децата от социалните домове бяха отнасяни от осиновителите си по различните краища на земята. Георги беше деветгодишен, когато го осинови семейство Спонберг.

Преди да го отведат, облякоха го в нови дрехи: ризка на карета, дънки, маратонки и най-отгоре марково яке, топло, хлъзгаво като коприна. Както би казал приятелят му Найден - облякоха го супер яко. Макар осиновителите да говореха неразбираем език, от всички се разбираше, че са много мили, добри и сърдечни. Вадеха от огромен сак подаръци за скупчилите се деца и те: Я, Каква топка! Я, каква раничка! Ама то вътре имало и боички! Лелее, какъв голям шоколад! А това какво е? Фурми? А това… На Найден се падна часовник със змийски стрелки. Само дето цифрите… Цифрите са римски, констатира възпитателката Рускова. За благодарност децата изпяха: „Сине, сине, ангел мой, Бог ли те изпрати, да те обичам и да ти се радвам, ти ще станеш, сине, някой ден , бащин дом и роден дом да пазиш…” Семейство Спонберг пътьом погалиха децата и отведоха Георги в някаква посока, която стигаше до малка точица върху картата на Европа. Останал без приятел, Найден продължи да витае в неясните си представи за мястото, обозначено с точица - ни улици, ни сгради - нищо. Къде ли тогава пеят своите си песни. В съня му неяснотата стоеше равнодушна като съдбата и сочеше с пръст: Това, това и ей това дете ще живеят на Скандинавския полуостров, а това, другото до него и ей това - на остров Барбадос, ако щат, но ти, Найдене - тук. Найден се въртеше, викаше, високо над него се рееше олющеният таван, а над покрива - луната. Неяснотата оставаше непреклонна: Да, да, тук. И гък да не чувам! Чак на разсъмване неяснотата придобиваше истинските си очертания - наредени креватчета покрай стените и виковете на децата, от които, за да оцелеят, се изискваше грубост и насилие, на които Найден стана ненадминат майстор. Без Георги така издивя, че сам не можеше да се познае. Стана един малолетен курназлия и груб насилник от същата пасмина.

След месец Найден получи писмо от Георги. Пишеше му, че там си има стая само негова - с бюро до прозореца и компютър върху шкаф, пълен с книги. „Само дето книгите са неразбрани - пишеше му Георги, - написани са с букви, каквито не сме учили.” Писмото завършваше с „прегръщам те и пак ще ти пиша” и беше подписано с Гьорг-Филип Спонберг. Ама че гавра, помисли си Найден и добави сякаш за утеха: С тези букви работата на Георги май е супер яка.

Само че и Найденовата работа се оказа супер яка. По невнимание, немарливост или бездушие в края на годината го преместиха в дома за умствено изостанали деца. Макар да съжаляваше тези кирливи, кльощави хлапета със засъхнали сополи и пожълтели зъби, биеше ги, наричаше ги кретени, пращаше ги да му търсят цигари. Особено ставаше зъл, когато запяваха „Ах, банана! Ах, банана! Само да го хвана!…” Найден не разбираше какво им е отнело паметта, защо крещят и така грозно се кривят, смеят се, плачат, крият главите си, когато лелките се опитват да ги облекат.

…Зимите се оказаха мрачни с ужасяващи дни и нощи, допълзели по ледените стъпала на входа, загнездили се зад решетките на прозорците. От коридора духаше така, сякаш целият дом е изпаднал в истеричен пристъп, и децата в стаите, зззз, затуй - бух в леглата. Найден иска да заспи. По тавана минават светли петна. Колите вече са запалили фаровете и…”Ах, банана! Ъх, банана!…Какво сте зяпнали, чудовища, крещи Найден. Да млъквате, че…Чудовищата, беззлобно ухилени, дребни като буболечки, вторачени в Найден, без да мигат, спотаени дебнат и - нали са балами - пак: Ах, бананааа. Аааа, така значи! Сега ще ви разкажа играта…И макар идиотизирани, хлапетата разбираха, че ако не млъкнат, ако не отстъпят, с тях е свършено. Притичват в студения мрак и утихват по леглата, спотаени като мишки-ангели, бащин дом, сиромашки дом да пазят. Нямаха представа какво значи да имаш майка или баба, която час по час да пита: Изяде ли си баничката! Изпи ли си млекцето? Да не ти се ака? Да не ти се чурка? Ооо, ооо, ооо, защо плаче детето, какво е станало? Да не го боли коремче или си е ударило крачето?

Дълги зими. Мижава светлина. Гладни очи. Бръснати глави. Заушка и дребна шарка. Блъскаща в ушите четиридесет градусови грипове. Но накрая всичко се разминаваше в припкащата пролет с развято зелено знаме, лелките, насядали по олющените пейки, си говореха: Малеее, каква песен пееше снощи певицата по телевизията! Как беше? Ай, леле, леле, знай, че ще го мачкам в бетонобъркачка… Моичкият вика… Кой твоичкият, онзи, дето… А аз… Не зяпай, промушвай се обратно! Какво ме гледаш, обратно казах! Найдене, снеми го туй, шугавото от оградата. Ах, как се гнуся от тия… Особено от това кльощавото. Същински комар. В столовата ей така, направо с ръцете. И другото… Пък онези чужденки как се давят в сълзи и ги прегръщат, без да им са никакви. Хлипат и ги прегръщат. Що за глупашка любов, милозливост ли… Ох, да им имам паричките аз… На Найден му докривяваше и тръгваше към работилницата на Евстати, или както го наричаха децата - Тати, домакина по подръжка на дома - врати, ключалки, счупени прозорци - каква ти работилница, сляпа стая без прозорци, с груби рафтове и струпани раждясали железа, тенекии, спици, калници, калчища… Цар беше Тати в работилницата. Заваряваше тези железа, оглеждаше ги, режеше, очукваше, пак оглеждаше и накрая питаше: Това да ви прилича на козел? Найден се изумяваше как може от тези парчета тенекии, железа, телове да се получи наистина КОЗЕЛ! Понякога Тати му позволяваше да търка с шкурката, да придържа, докато заварява с оксижена… Веднъж даже му позволи сам да завари едната перка на РИБАТА. Горд беше Найден , че мрежата, която намери захвърлена на шосето, послужи за криле на ВОДНОТО КОНЧЕ. Беше се метнал през оградата и, дотърчал обратно с плячката, готов да се върне, но Турлозова се зададе едра, тежка, откъм столовата, затуй Найден се сниши и пропълзя, надран от ботливата тел, без да се страхува. Нали Тати му беше дал презимето Детелинов и твърдеше, че трите листа на детелината са Бог, Отец и Дух и Те ще го закрилят.

Тати се оказа прав.

Един ден, в един задушен летен ден, когато сякаш железните решетки на прозорците бяха клюмнали от жегата, а хлапетата кибичеха под сянката на олющените стени на сградата, Найден, абсолютно скапан, видя пред портала хора с камери и микрофони. Запъхтяна, отнякъде се появи Турлозова и му нареди да я последва. Още не стигнали портала, от групата се отдели момче на неговата възраст, затича се и го прегърна, като говореше нещо неразбираемо. Това е приятелят ти Георги, обясни му появилата се отнякъде преводачка. Тази раница и топка са за теб. Пет години те е издирвал Георги, докато те открие. Радваш ли се? Кажи нещо, аз ще му го преведа. Ама, как, Георги не разбира ли какво казвам? Че нали…ама че работа! А преди… Ей, преди как си говореха, как стояха на един крак и топ-топ-топ с топката по земята, по-бързо топ-топ-топ и още по-бързо, как лекуваха раните си с плюнка, режеха червеите с ножче, шпионираха лелките, докато си мерят сутиените, а когато ги водеха до града, рисуваха по плакатите на Глория очила, на Луна - мустаци, а на Нина Николина - ей такава брада. Нима някой им е превеждал тогава? Как се мятаха през оградата да видят сметката на онова коте и то - мяуу, а стопанката му със сланинестите ръце, какво, миличкото ми, ела, ето ти мръвка. А те - мятат още един камък и беж да ги няма… Какво искаш да му кажеш? - пита настойчиво преводачката. Георги е дошъл да те вземе да живееш при тях. Осиновителката му и теб ще осинови. И ти ще станеш Спонберг. Ще бъдете братя. Радваш ли се, кажи. Найден топна топката. Ама какви братя ще са, като не могат да се разбират! И както си беше с раницата на гърба, така ритна топката, че тя прелетя над портала и прозорците на столовата издрънчаха. Ритна я много яко. Добре, че и решетките на Тати бяха яки. Пък и трите Светии го закриляха. Нали все още беше Детелинов.