КУЧЕТА

Марин Ботунски

Мене мама не ме е плашила с нищо като дете. Другите майки все измисляли по едно много страшно животно - лъв, слон, вълк, мечка, лисица. Най-често обаче майките плашат децата с кучета.

Да се плашат децата с лъв, все пак е достойно. Лъвът си е лъв - силно и именито животно. Животно - цар. Разбира се, ако само по това съдим, може да сгрешим, защото и други животни са ставали царе, ама такъв цар като лъва, толкова години да владее животинския свят, прости ми, не е имало.

Да се плашат децата със слона също е достойно, защото слонът си тежи на мястото, но е необичайно… Слонът все пак е мирно и честно животно и ако седнем да изброяваме добродетелите му, цял ден няма да ни стигне. Но, както показва животът, и него майките използват да плашат децата си.

Да се плашат децата с вълка, мечката, лисицата също донякъде може да се намери оправдание. Вълкът е диво и хищно животно, мечката - здравеняк и гладник, лисицата - хитра и подкупна като много нашенски лисици, дето така изкусно са овладели занаята, че горските им сестри бая има да им позавидят.

Но както казах в началото, най-често се плашат децата с кучетата. И майките не плашат децата си с това, че кучетата ще ги критикуват, или пък, че ще станат по-умни от тях, не плашат децата, че може кучетата някъде да ги прередят или да им препречат пътя, а са измислили едни страшни за децата думи „ам, ам”, което, преведено дословно, значи - ще те изям.

Има всякакви кучета. Те, първо, са от най-различни породи, а и тези от една порода са най-различни кучета. Но от каквато и порода да бъде, какъвто и характер да има - кучето си е куче.

От практиката е известно, че кучетата най-лесно се привързват към стопанина си и всеки друг лаят, хапят, а могат и да го изядат. За кучето стопанин е този, който му дава хляб, който го храни. Има кучета, които могат да минат и само с хляб през деня, но са изключение, все пак - най-важен за кучето е кокала. Най-голямото боричкане и зъбене е за кокала. Те не само обичат да го ядат, но събират, заравят в земята, трупат запас. Дали са с големи запаси от кокали или не, кучетата си остават кучета. Голяма част от тях не умират при стопанина си, отиват при друг, този пък ги продава на трети и т.н., което показва, че смяната на стопаните е характерна черта на кучетата. Сменило веднъж стопанина си, кучето смята всички останали за врагове, включително и старите си стопани.

Преди години, като бяхме под турско, разправяше ми баба, най-важният турчин стоеше в Криводол и се държеше „много справедливо” с българите. За каквото и да идеш - ще те срещне с блага дума, ще те изслуша… Бе той ти говори благо, а в селата пищят - тук нападнали черкези, обрали покъщнината, в друго село - турците взели момченца и ги отвели в Цариград, на трето място изнасилили млада жена… От село чифутите отмъкнаха Иринка, едно от най-хубавите момичета. Брат й Върбан Глогов веднага събрал акрани и тръгнал да я търси. Търсил я по всички села из Врачанско и Берковско. Не я намерил. Викаха, че вечер точел ножа си и през сълзи викал:

- Кучета! Мръсни кучета! Отвлякоха сестричката и не успях да я намеря. Сега, заклевам се, където срещна чифутин, ще му вадя душицата с ей тия две ръце.”

И взе да мъсти, особено в Берковските села, особено в Черкаски, където бяха най-важните, главатарите на черкезите в тоя край. През село мина Велията и бе убит. Върбан Глогов и момчетата му го погребаха в Синьовец. Турците взеха да треперят от Върбан. Пращаха въоръжени чети по пътищата и по селата, където беше пострадал чифутин, но не можеха да влязат в дирите на Върбан Глогов. И не смееха вече да си развяват парцала из селата по поречието на Ботуня… Но оня, „много справедливия”, важния турчин от Криводол, привикал турските военни големци, казал, че което не може със сила, може със хитрост, пред тях привиквал един по един девет души от село - един не устоял, продал си душицата. И не за кесия, за няколко жълтици. Да подаде сигнал, когато си дойде Върбан в село, щото, празници идат, Коледа иде, Нова година иде, където и да ходи хайдутинът - ще мине да види своите.

Подал сигналът Найден Лъжеца, така му викаха в село, но не подал лъжовен, а верен сигнал. И обкръжиха не само неговата къща, а всичкия долен край на селото… Извикали му - да се предаде, ако иска да остане жив. Върбан Глогов не се дал, излязъл из задния двор, гръмнал срещу двамата турци, прескочил плета и побягнал към Ботуня. Тия от потерята олели къщата и целия път с куршуми, но се отскубнал Върбан, преминал реката и се отправил към гората, към Балкова могила. Турците - по него. На връх Балкова могила го настигнал турския куршум. Сега там има две големи морени, хвърлени от съселяните още тогава, да знаят къде е загинал.

Като докараха трупа на убития ни накараха да излезем всички на мегдана. Стоят българите прави около Върбан Глогов, сълзите им текат, но никой не изплаква на глас. А при заптиите стои оня, турския големец от Криводол, и се прави на тъжен.

- Ние искахме да го спасим, но той не пожела…

И тогава се чу шепот зад мен:

- Кучета, мръсни кучета!

След години в моето село имало друго куче, приютил го учителят по история, един изключително добросъвестен стопанин, за прислужник в училището. Не минала година и половина, откакто кучето сменило стопанина си, и облякло стражарската униформа. Една вечер то извело учителя по история на левия бряг на Ботуня, сложило пачка патрони в карабината и извикало срещу добросъвестния стопанин едно: „Ам, ам, ам!”

После хората от моето село го сочели с пръст и казвали:

- Изяде човека това куче!

Кучето продължавало да разнася карабината си из село и от време на време лаело по телефона на околийското куче. В началото на октомври хиляда деветстотин двадесет и трета в селото спрял камион, пълен с полицаи, а от кабината слязло охранено куче с три звезди. Кучето влязло в общината, после стражарите му тръгнали из селото и извели на площада двайсетина души. Кучето с трите звезди изкарало трима от тях напред, строило стражарите и им заповядало да стрелят.

Някъде от множеството се чул женски глас, който съдрал тишината:

- Кучета! Бесни кучета!

Има кучета, които лесно могат да те подведат. Дойдат, превият опашка в краката ти, умилкват се. Поотпуснеш ли се, току ти захапят крачола.

Противно на вълка, който не можа да се наложи като страшилище за децата, кучето мени и козината, и нрава си. Знам кучета, дето само душат, други, дето сумтят и донасят, трети се заглеждат във всяка твоя стъпка и търсят петльово мляко.

Идва преди няколко месеца едно такова куче при мене:

- Разбрах, че ще става промяна в щата. Исках само да Ви напомня за онова изказване на Иванов, че ако така вървят работите ни в ръководството, доникъде няма да стигнем!

И си излезе.

Има кучета, които изчакват да се впуснат из засада. Те са от тия опасни кучета, дето, като ги държиш вързани, се озлобяват. Пуснеш ли ги, могат да минат и за добри. Те са пресметливи кучета и обикновено не лаят. Знам едно такова куче, то обикновено ни хвали. Всяка дума и всяка стъпка ни харесва! И грешните. Някои добри, но непредпазливи стопани харесват това куче. Пускат го в двора да си играе с децата, като забравят, че то е от тия зли кучета, дето бяха вързани… Аз не вярвам на тия кучета, защото на времето брат ми беше допуснал едно в двора си, то стоя дълго време мълчаливо и една привечер изръмжа и се нахвърли на детето му. Детето изпищя, чухме писъка, наскачахме всичките братя - ние сме много и все здрави братя, - впуснахме се на кучето, то потръгна към вратницата, големият брат замахна с колеца и кучето изписка, аз го изритах с крак в главата, а малкият го хвана за шията и го удуши в двора. Кучето предаде богу дух, но беше ухапало здраво на детето крака и то дълго куцаше по другарчетата си.

Има селски, има градски, има и столични кучета. Не ви ли е направило впечатление, че селските кучета лаят по-открито. Градските кучета са по-пресметливи - знаят точно кога да излаят и как точно да излаят. За да станеш градско куче, е необходима къде по-сериозна подготовка и дресировка. Нашите зли селски кучета в града могат и палаши да станат.

На времето в нашето учреждение си беше пробил път в ръководството един „другар”, който не можеше да мисли. Като станеше дума да се обсъди някакъв проект или постъпка на човек, той все мълчеше. Погледне към директора и мълчи. Директорът обикновено се изказва последен, а ние сме хора различни, с различни виждания и спорим. Като се обърнем към въпросния другар, той отговаря:

- Аз мисля, както мисли другарят директор!

Един ден се осмелих да кажа, че този човек е ненужен. Директорът ме изгледа изкъсо, после погледът му стана по-благ, наведе се съзаклятнически над ухото ми и рече:

- Остави го. Той е - казва - наше куче!

Има всякакви кучета - едни от тях са неграмотни и полуграмотни, но има завършили гимназии, факултети, има кучета с научни звания… Щом те залаят първите, значи, така им е казано или пък тяхната кучешка природа им подсказва, че така трябва да действат. Залаят ли те вторите става опасно, защото те могат обширно и с теоретически доводи да докажат, че едно такова лаене е закономерно и необходимо. Първите и да те залаят, най-много да се чуе в една махала, в едно село, в един квартал, но вторите имат на разположение преса, печатна база и други технически изобретения, с които могат да ти развеят парцалите по целия свят. Една част от първите ги пренасят през морета и океани, за да кажат „ам, ам” на народи, които са изгонили кучетата от националните територии, а в същото време вторите се пенят и псуват из ефира. Нека се пенят, баба на времето ме учеше, че пръв псува този, който разбира, че не може да се оправи в спора, че е загубил спора…

Като прочетох една привечер тези кучешки истории на един офицер, той му изгледа изкосо и ме попита: „Кучета ли са всъщност граничарските? Лично аз, каза, смятам, че те не са кучета, или ако в краен случай не съм прав, то тогава именно те са „наши” кучета. Но сигурно съм прав, защото те и имена си имат и звания. Граничарското куче цял живот търси следи, гони, бори се и залавя разни кучета от най-мръсен род и калибър”. Знае ли човек, викам му, как ще отговори - кучета ли са или не са кучета, ако е от отсрещната страна на граничната бразда, знаели…

Преди да завърша цялата тази история, искам да се върна в началото…

Мене мама не ме е плашила с нищо като дете. И най-важното - не ме е плашила с кучета. . . Вървя по света такъв един, ненаплашен от дете, край мене се чува кучи лай, някъде душат, сумтят и донасят, някъде с диоптри се заглеждат и търсят петльово мляко. Пред мене вървят хора, гледам как някой от тях подхвърлят на кучетата хляб и продължавам. Аз не мога - кръвта ми е друга. Един път дори се опитах, но така съм хвърлил парчето хляб, че кучето го взе за камък, ще ме изяде. Аз не се уплаших от това куче, не се плаша и от другите кучета - ние сме много братя и сме все здрави братя.