Кирил Павлов

По народна песен от с. Брезница

Йован - най-личният майстор, що градеше къщи хубави, харесваше Яна мома - най-красива в селото. Знаеше, че и тя го иска, но трябваше да разбере това със сигурност. Всяка сутрин след изгрев слънце тя ходеше на чешмата, която той беше изградил с двайсет чучура. Реши та изпълни ритуала тази сутрин, за да разбере дали иска да му пристане.
Кучето заскимтя. Видя, че приятелят му Васил е дошъл, за да отидат на работа. Йован излезе и му каза, че ще дойде по-късно.
- Какво си се издокарал?
- Налага се. Ти върви, аз ще закъснея малко! Щом си на строежа - всичко ще е както трябва.
- Добре, тръгвам!
Йован отиде до къщата, където имаше здравец в изобилие. Избра едри стръкчета и ги върза с червен конец. Излезе на поляната, откъдето се виждаше изворът. Не се наложи да чака. Отдолу идваше Яна с кобилицата на рамо. Срещнаха се на завоя. Трябваше да хвърли букетчето и ако тя го вземеше - значи е съгласна да му пристане. Момичето видя здравеца в ръцете му. Сърцето му радостно заби.
- Не го хвърляй, Йоване! Дай ми го! Водата ми тежи и не мога да го взема от земята.
Отдолу идваха две жени. Даде й го и тя продължи пътя си.
Отиде вкъщи и се преоблече. С радост тръгна за работа. Сподели с Васил случилото се:
- Много се радвам! Вече две години, откак умря дядо ти Вергил - все си сам. Изборът ти е много добър. Кога ще ходиш да я искаш от баща й?
- Утре е неделя. Няма защо да чакам. Току-виж баща й не я дал.
- По-добър жених в селото от тебе няма да се намери. Ти си ни първият по занаят.
- Майстор с паянтова колиба.
- Не си рекъл - не сме построили нова.
- Знам, че ще помогнете. Имам събрани пари и като свършим Стойковата къща, след месец започваме. Искам да я направя такава - да е най-хубавата не само в селото, но и в цялата Малешевска планина.
- Добре си решил! На хубава невеста - хубав дом!
След като се прибра от работа, не се съблече, а обиколи жилището. Мястото зад него беше по-високо. Там щеше да я построи - да я гледа цялото село.
Сутринта се събуди рано. Не го свърташе на едно място. Кога щеше да стане обяд? Извади джобния часовник, останал от дядо му. Имаше чувството, че стрелките не се движат. Допря го до ухото - тиктакаше. Трябваше да прави нещо - да минава по-бързо времето. Наряза колчета, взе теслата и отиде на мястото, където щеше да прави палата за хубавата си изгора. В себе си беше начертал плана - щеше да е нещо, което не е строено досега. С крачки размери разстоянието и заби приготвените дървени клинове.
Улисан в работата, не усети как времето минаваше бързо и когато погледна часовника, не можеше да повярва, че вече е станало обяд.
Отиде и облече новите си дрехи; взе даровете, които беше приготвил, и се отправи към Добриновата къща.
Влезе в двора. Кучетата го залаяха. На вратата се показа майката на Яна и ги пропъди:
- Добър ден, лельо Божурке!
- Дал ти бог добро, Йоване! Що насам?
Момъкът наведе срамежливо глава и каза:
- Искам да поговоря със стопанина на къщата.
- Ами добре! Заповядай! Той е вътре.
Влезе и застана до вратата.
- Добър ден, бай Добрине! Приемаш ли гости?
- Ако си дошъл с добро - добре си дошъл! Ако си с лоши намерения - връщай се обратно!
- С добро, с добро…
- Ела, сядай и казвай! Що те води при мен?
Йован се настани на стола до масата, но устата му засъхна и той си наплюнчи езика.
В ръцете държеше даровете
Добрин разбираше всичко, но реши да се пошегува.
- Ти май забрави за какво си дошъл?
Йован преглътна слюнката.
- За Яна. На сърцето ми е. Искам да ми стане стопанка на къщата. Да ми я дадеш.
Бащата се почеса по главата:
- Работата била сериозна.
Обърна се към жена си и каза:
- Кажи на дъщеря ни да дойде!
След малко, със зачервени от срам бузи влезе момичето.
- Викал си ме, тате!
- Седни! Йован е дошъл.
- Виждам, тате.
- Иска да му станеш стопанка. Съгласна ли си?
Не й беше лесно пред родителите си да каже, че е съгласна. Сърцето й щеше да изскочи. Наведе глава и тихо отговори:
- Искам го.
- Кажи по-силно, че не чух!
- Искам го, тате! Искам го!
Добрин познаваше момчето и му беше на сърцето. По-добър зет от него в Брезница нямаше да се намери.
Йован раздаде даровете и уточниха кога ще е сватбата. Каза на бъдещия си дядо, че започва да строи нова къща - и ще е най-хубавата в селото.
След един месец направиха голяма сватба. И мало, и голямо беше поканено. Яна в булчинската руба грееше от щастие. Излъчваше необикновена красота.
На другия ден деверите отидоха в дома на тъстовете, а на следващия ден започна строежът. Всички помагаха и къщата бързо растеше. Йован ходеше между работещите и даваше наставления. В средата издигна висока десетметрова кула. Огради имота с високи дувари и сложи порта от ковано желязо. Хората не му завиждаха и се радваха, защото беше добро момче, израсло като сирак.
Когато всичко стана готово, направи курбан за здраве. По време на веселбата дойде прислужникът от общината, за да му връчи хабер - войник да ходи.
Вечерта, когато луната се показа зад Пирин планина, останаха сами с Яна и влязоха в одаята, където спяха. На Йован му тежеше това, че трябва да я остави сама. Знаеше, че тя ще му бъде вярна… Но наоколо обикаляше един турски войвода с пет-шест аркадаши и се безпокоеше, защото видеше ли жена му - очите му светваха.
- Защо се умълча, либе, какво те кахъри?
- Сама те оставям, без закрила.
- Двама ще те чакаме. Вече съм сигурна и затова ти казвам сега. Ще си имаме дете.
Йован пламенно я прегърна и с целувки покри бялото й лице.
- Така тревогата ми ще е още по-голяма. Моля те, не се пременувай много, не слагай на лице белило, на вежди - чернило; не ходи сама за вода!
Яна спокойно му отговори:
- Не се кахъри! Не ме е страх от Хасан - турски войвода. Който нож вади - от него умира. Сега ме люби, дорде зората нощта пропъди!
Сутринта Йован се приготви и зачака Страхил, който също беше получил хабер. Нямаше да бъде сам - това поне е хубаво. Във войската землякът е голяма опора.
Приятелят му Първан, както беше обещал на колегата си, минаваше често при Яна. Не му харесваше, че заварваше на няколко пъти това куче Хасан да обикаля около дома на Йован. Кроеше нещо и безпокойството му се засилваше. Със съгласието на стопанката се премести със семейството си в старата къща на своя приятел. Така жена му нямаше да е сама.
Една сутрин на Яна й се пиеше вода студена и реши да иде на извора. Взе, че се премени - сложи на лице белило, на черни вежди - чернило, на бузи - червило. Спомни си, че тъкмо обратното й каза нейният стопанин, но не се страхуваше. Взе ножче острило и го мушна във фустана. Излезе и тръгна.
В тоя момент Първан беше на двора и разбра, че излиза. Тъй като преди половин час видя Хасан да отива към извора, реши да тръгне след нея, за да я пази. Върна се и взе пищова.
Когато Яна стигна на кладенеца, там бяха Хасан и неговите аркадаши. Друга жива душа нямаше.
Белият кон, който яздеше, пиеше от коритото. Войводата седеше на един камък.
Тя стигна до чучурите и сложи стомната - да се напълни. Като се изправи, погледите им се срещнаха, но тя веднага погледна встрани.
Той я попита:
- Гяурко, бяла българко, не знаеш ли, че ние - турците - сме ваши господари?
Тя се изсмя:
- Откъде накъде? Това е наша земя. Никой не ви е карал да идвате тук.
- Ние вършим това, което всемогъщият Аллах ни нареди.
- Какво ви е казал: „Отивайте там, грабете и убивайте, правете каквото си искате с раята!”?
- Точно така.
- Нашият Господ обаче ни учи на друго.
- Какво ви казва той - не ме интересува. Да се благодариш, че си хубава - иначе бих ти откъснал за тия думи езика.
- Това можеш да направиш на една жена.
- Аз съм ти господар. Донеси ми вода!
- Така можеш да заповядваш на вашите кадъни.
Взе стомната и си тръгна. След десетина метра чу конски тропот зад себе си. Обърна се и видя Хасан да препуска към нея. Беше разперил ръце да я грабне и качи на коня. Извади бързо ножче острило и пусна стомната. Тя се счупи. Отвори лявата ръка за прегръдка, а с дясната го прободе. Турчинът падна мъртъв на земята.
Първан беше готов за стрелба. Закриваше го яворът до поляната.
Османлиите се смутиха, че войводата им е мъртъв.
Турчинът Бесин, побеснял от яд, извади ятагана и се затича Яна да съсече.
Първан, който се славеше като един от най-добрите ловци, гръмна и го уби преди да замахне. Падна мъртъв с ръцете напред.
Османлията, който беше най-близо до него, извика:
- Вай, вай, комити!
През това време приятелят на Йован напълни пищова и стреля по него. Улучи и него. Двамата млади турци бързо се качиха на конете си и избягаха.
Първан стреля във въздуха и слезе при жената на своя приятел.
- Защо, Яно, мъжа си не послуша - да не ходиш сама за вода?
- Чешмата знаеш кой е построил. Исках вода от нея да пия. Убих Хасан - турски войвода, но за другите не помислих. Благодаря ти, майстор Първане! От утре побратим бъди ми!
Тя го прегърна и нежно по буза целуна.
- Утре на Йована ще пишем - страх да няма за нищо!
Повече турци не се явиха. Народът песен измисли за смелата българка. След три години Йован се завърна. Жена и син го чакаха и заживяха щастливи.
Щом яворите зашумяха, я запяваха за възхвала на Яна, убила Хасан - турски войвода.