Ели Видева

ПАЛИМПСЕСТ

Върховете, които достигнах
ми приличат на обли могили.
Предстоят ми безброй канари
и пътеки в планинското било.
Долините, които ме чакат
като бездни, ждрела и каньони
са обрасли с трънак, но въздишат
с храсталаци и жилави клони.
Ще се суркам по урви и скатове,
ще издрапвам сред камен и лишей,
а когато достигна до детството
ще започна живота да сричам.

***
…Моите нявгашни къщи
вече отдавна са чужди.
Пътят към тях е пресечен
от еднокръвни разломи
и утаявана горест.
И оживяват единствено
в тънка мъглица от спомени
с покрив, вретено и вратня,
духче и жар от огнище…
…Още ми парят очите…

АЖУР

Стърчеше възелче. И го развързах
и се раздипли на живота бримката
нагърчена от делнични тегоби,
поизтъняла от любовни урагани
и възлеста като горчилка.
А после си издялах мотовилка,
за да изпъна гранката на дните.
Сега плета дантелата, която
един предателски молец ще разруши.
И въпреки това: наметка, опако, лице
и пак наметка.
С пръсти, вместо куки.

ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ НА СЕЛО

Какво разбират бабите
от постмодерн
и от терзанията книжни
на поета- екзистенц?
Те знаят: хляба се замесва
с чиста риза,
а метилявата овца
е за курбан;
във двора се засява
здравеца за здраве,
с чемшир се кичи
деверов байряк
и се изпраща
в пътя смъртник.
Затуй във черквата
запалват свещ,
а във читалището
слушат стихове.
Усещат, ако някой
иска да излъже
и патериците им
тропат тъжно.
Във пазвите си
крият прошка
и заветна дума -
когато дойдат внуците -
да я продумат.
А екзистенца е измислен
като вятъра,
притихнал във тревите.
До земята.