Красимир Симеонов

ТРИ ЕТЮДА ЗА БОЛКАТА

1.

Миг след като я завърши, авторът се превръща в един от многото читатели на творбата си. Няма значение какво е искал да каже, какво ни е открил в нея за себе си и какво го е боляло тогава – миг след като редовете са привършени, творецът става техен страничен наблюдател. Така че е полезно преди да издадеш поредната си книга, да я оставиш да си “почине” от теб за година-две; да не я поглеждаш или редактираш, да не мислиш за нея. Така тя сама и лесно ще намери мястото си в другия свят от незрими значения, към който всеки от нас се стреми и който изглежда толкова непостижим.

2.

Аз не пиша така, сякаш стъпвам на пръсти около болен. Аз пиша така, сякаш крача около ранен боец по време на битка и му крещя, че е червей или друга твар, вдигам го на бумеранга на собствената му ярост и го засилвам в небесата. Тръгвам си малко след като усетя, че бумерангът се връща със страшна сила към него. Изнуреният човек се сблъсква със себе си, а аз гледам натъжен взривяващите се от болка галактики на съществото му.

3.

Когато баща ми бие мама…