Мина Карагьозова

“Какво представлява воинът на светлината?… Човек, който е в състояние да разбере чудото на живота, да се бори докрай за нещо, в което вярва, и – поради това – да чуе камбаните, които звънят на дъното на океана… Всички са способни на това. И никой не се възприема като воин на светлината, въпреки че всички са такива.”

Паулу Коелю, “Воинът на светлината”

На току-що приключилия литературен конкурс “Южна пролет” стана ясно, че всяка творба, създадена с любов и талант на хубав български език, е патриотично произведение. Защото, в духа на новите реалности, запазването на националната културна идентичност за малките народи е основен приоритет. Или, преведено на човешки език, това означава, че сега пазим не толкова държавни граници, а пазим територията на българския дух. Аз ще отида по-далече – всяка книга, всяка песен, всяка картина, която пази територията на човешкия дух, е създадена от воин на светлината.
Воинът на светлината знае, че е “красиво да бъдеш рицар”, разтопява с дъха си ледовете за “капчица любов”, разхожда се “по есенните улици на лятото”, отваря “врати в небето”, пише за огньове и магии и, преди дори да е осъзнал, че е воин на светлината, вече се е превърнал в магьосник. Книгата на книгите точно формулира изначалната мисия на Словото да създава светове. И, ако осъзнавахме докрай този закон на вселената, светът щеше да бъде друг. Например, поет като Дамян Дамянов не би си позволил да отправя към народа си обвинителни думи, че “на тъмно ходи, тъмно мисли”. Защото един талантлив творец, който носи божията искра в себе си, трябва да знае, че подобни думи имат способността да се самоосъществяват и да живеят свой живот. Друг велик воин на светлината – Дяконът Левски – си е позволил само един единствен, не дори упрек, а далечен отглас от упрек към народа си “Народе!!!!” Т.е. той е знаел, че воинът на светлината не си губи времето и силите да критикува, защото така дава енергия и сила на мрака.
Воинът на светлината има своя път и своята мисия, която може и ще го отведе далече, може би, в отвъдни светове: “Свободни сме. Какво жестоко чувство! // Не ни спасява то. Но с него по-достойно // ний губим всичко тук, // за да потънем // в отвъдното безкрайно друго всичко.” И: “Вървя. Продължава пътят жесток. // За да намеря продължението на човека. // Ако е рекъл Бог. // А Бог е рекъл.” /Л. Левчев, “Отвъд”/ За да вярва в собствения си път, той не е длъжен да доказва, че пътят на другия е погрешен.
Воинът на светлината рядко описва самата светлина, защото тя е част от него. Но, когато я описва, то е, за да даде на другите шанс да се да се слеят с нея: “Светлина върху стъкло – // Сърцето отразява // Божията любов //” /Лияна Фероли, “Светловедение”/.
Когато носиш светлина, целият свят на мрака тръгва срещу теб. Защото светлината е смърт за него. От Прометей до Икар и Христос – всички воини на светлината търпеливо понасят страдания и дори смърт заради мисията си. Е, в нашия съвременен свят нещата не винаги са толкова екранно драматични – смъртта на поетите Иван Николов, Добромир Тонев, Веселин Андреев бе някак дискретна и тиха, но това не отменя правилата и законите на битката.
Воинът на светлината е взел назаем светлина от звездите и е длъжен да я върне неразпиляна, независимо от раните и умората на битките. Моля да ми простите, че ще цитирам себе си, но Бог ми е свидетел, че го правя не от суета, а защото в тези стихчета най-точно съм изразила своето кредо: “Да напишеш добри стихове // и да тръгнеш в ураганните ветрове // като свещица в длани понесъл // свойта безименна, мъничка песен… // И, когато един Икар позакъсал, // към звездите протегнеш замръзнали пръсти, // ти им дай свойто пламъче, неразпиляно, // което, всъщност, от тях си взел, // назаем!”
Някой би нарекъл воина на светлината скитник, безделник, дори луд. Той не се вълнува от това – зрящият не се вълнува от преценките на слепците за светлината. “Утре болката ще заглъхне. И аз пак ще съм нежният скитник, // който духа с устни изпръхнали // към камбанките на звездите.” /Ат. Капралов, “Нежен скитник”/
И отново ще се върна към началото – към книгата на Паулу Коелю: “Ти беше сигурен, че камбаните на дъното на океана не са само легенда; но успя да ги чуеш едва когато разбра, че вятърът, чайките, шумът на палмовите листа, всичко това е част от звъна на камбаните. По същия начин воинът на светлината е уверен, че всичко около него – победите, и пораженията му, ентусиазмът и унинието му – е част от неговата справедлива битка.”
Още един воин на светлината – Пеньо Пенев – може би загуби битката на своя живот – ако приемем, че смъртта не е “поредното пътуване” /Гриша Трифонов/, а е окончателният край на всичко. Но ако това е поражение, защо има литературни дни “Пеньо Пенев”, защо има музей “Пеньо Пенев”, с други думи – защо след смъртта му има много повече светлина?!