СЛОВОТО ИДВА САМО СЪС ЗНАНИЕТО
Изкуството няма за цел да разделя хората от това, което носят, а само да го подхранва
Само няколко души знаят със сигурност колко „леко” носи литературната „тежест” на битието Иванко Маринов. Сред тях са неговите приятели-редактори Никола Радев и Петър Анастасов, а отскоро към тях се присъедини и Георги Н. Николов. А аз само смътно се досещам за това, в което са убедени горните творци. По простата причина, че женското писане и художествено усещане е различно. Но пък, може би, добавя нов и неподозиран нюанс. С него или без него, обаче, прекалено видното си е такова дори и за женските сетива.
Не съм научила много от Ив Капитанов, както наричам този мой приятел и несменен редактор. Но чрез трайното си възхищение към неговия стил един ден може и това да стане. Стига да имах повече време да чета неговите книги. Макар че и от един негов стих, от едно негово есе това може да се усети. Възможно е и да не дочакам това време, защото умението му да „стреля” или „заковава” фактите и идеите с помощта на толкова много и различни асоциации, не резонира с моето женско нетърпение и бързо пресищане. Затова обикновено то може да поеме само на част по „лъжичка”. И защо толкова ли? Идва ми множко да следя фриволните прелитания от тема в тема, от едно в друго усещане за свързаност. Да не говорим пък за толкова дребните на вид филигранни словесни „аксесоари” и нюанси на състояния и чувства, родени сякаш от нищото. И всичкото това - въпреки че много харесвам подобни неща, наречени сполучливо от Лидия Гиндсбург, естетически удоволствия, идващи от преодоляването на съпротивлението. Но най-потискащото е, че това прелитане-преплитане ти носи усещане за недостатъчна осведоменост по отношение на описваните събития, лица и факти.
Неслучайно в Книгата на Златните Правила се казва, че Словото идва само със знанието. И че, когато придобиеш знание, постигаш и словото.
Е, това обяснява донякъде нещата за литературното имане и можене на Иванко.
Много е трудно човек да си обясни как стига до там човекът на изкуството и как започва да прави това, което не може да не прави. Но явно така трябва да бъде, защото, ако човек можеше да си го представи, нямаше да има нужда творецът да му го припомня. Пък и само забравеното е истинско усвоено, според духовната наука.А припомнянето му е вече забрава, раздяла… Докато книгите, изкуството въобще, нямат за цел да разделят хората от това, което носят, а само да го подхранват по едни неведоми и знайни само за изкуството начини.
Дори самият Иванко казва, че не се опитва да анализира творчеството, защото това му носи боязън. Това едва ли е от страх, че така даденото ще отлети… Този нестрах със сигурност, обаче, съдържа подозрението, че то не е само негово. А щом като това може да се разгледа и като признание, че имаш това, което не можеш да не дадеш, защото не е твое /досещаме се чие е/, аз какво мога да кажа повече, тогава?…
