Печо Господинов

Името на А. Будевска ми беше познато още от ранните години на моето детство. За нея в Добрич всички говореха със затрогващо внимание. Още тогава исках да узная как изглежда тази вълшебница на българското изкуство. Но в онези години аз не можах да я видя.
Когато по-късно случаят ми помогна да дойда в София, посетих актрисата в Народния театър, за да й се представя. Така ми бяха поръчали наши общи познати. Адриана Будевска ме посрещна усмихната и радостна: изглежда моето посещение възкреси в душата й спомените от родния и милия й Добрич, за който тя си винаги си спомняше с умиление и обич.
От тази среща изминаха няколко години. Мислех, че актрисата е забравила голобрадото момче. Срещахме се и след това, но никога случаят не ме постави с А. Будевска в близък контакт: тя си имаше своите грижи и интереси, имах и аз моите, и те бяха за нея далечни и чужди.
Когато по-късно посветих усилията си на добруджанската освободителна борба, потърсих А. Будевск, за да я поканя да участва в някаква литературно-музикална вечер. Отказа ми. Извини се, че е неразположена и уморена. За същата цел я посетих и втори път. Пак ми отказа участието си. Но аз знаех вече истинските причини за нейния отказ.
- Не трябва да живеете с огорченията на миналото - поисках да я утеша. - Вие сте гордостта на българския театър.
А. Будевска се почувства засегната. Тя скочи от стола си като ужилена. Очите й ме стрелнаха с гняв, като че аз бях виновен за нейните терзания. Но тя пак поиска да скрие истината от мен. Нейната накърнена гордост не й позволяваше да ми открие болката си.
- Не ми е възможно да участвам в каквито и да е спектакли. Моите домашни несрети изпепелиха душата ми. Нито капка възторг няма в нея. Само да знаете как съм уморена… - и тя седна отново на стола си и като че потъна в него.
А. Будевска за пръв път ми се стори повехнала. Косите й ми се видяха прошарени. И двете й ръце, които тя небрежно бе отпуснала, убедително ми подсказаха, че годините са сложили своя печат върху нейния неспокоен дух. В същия момент аз се упрекнах, че наруших привидното й спокойствие. И в желанието си да я обнадеждя, подхвърлих:
- Вие знаете, че всички културни българи посрещнаха уволнението Ви с възмущение. Почти във всички вестници се писа за Вас и за артистичните Ви преображения със затрогващ възторг.
Припомних й, че и аз писах нещо за нея.
Но А. Будевска не се ободри от моите уверения. Тя пак стана от стола си и нервно започна да се разхожда из стаята.
- Нямала съм памет! Стара съм била… И, за да ме огорчат още повече, дадоха ми званието… почетна актриса на Народния театър! Покорно благодаря… Благодаря и за честта, и за преклонението!
- Извинете - поисках да я прекъсна.
- За истинския актьор няма възраст - продължи А. Будевска, все така възбудено. - Какво означава това снизходително благоволение към мен? Тези, които ме уволниха, поискаха да ме убедят, че някога съм била актриса. Значи, днес не съм. Е, добре! Аз искам моите врагове да тържествуват: аз наистина не съм актриса. Затова никога вече няма да играя! Те ме убиха, и аз желая да бъда завинаги мъртва.
- Вие трябва пак да се върнете на сцената. Така най-добре ще отмъстите на тези, които незаслужено и жестоко ви оскърбиха.
- Пак на сцената! На сцената… - почти през сълзи добави А. Будевска и не се доизказа. - Не, никога!
И тя удържа тази клетва, която с болка и с мъка бе дала на себе си.
Преди да напусне България, в един дъжделив ноемврийски ден, неочаквано настигнах Адриана Будевска на бул. „Фердинанд”. Разменихме няколко обичайни и нищо незначещи поздравления. Тя си купи плодове и настоятелно ме покани да я посетя.
Никога няма да забравя тази вечер. Именитата актриса ме прие сърдечно и мило. Чете ми, между другото, извадки от своя артистичен дневник. Това бяха трогателни страници, написани с нерв и с рядко писателско проникновение. Прочете ми и свои стихотворения, които ме въведоха в нейната артистична и лична трагедия. Говорихме и за някои от светилата на българския театър. И за живите, и за умрелите тя бе запазила най-мили спомени.
Все по това време, след едно протестно публично събрание, по повод на някои злочинства и издевателства в Добруджа, на което А. Будевска присъствала, незабелязана от никого, тя дойде още на другия ден в канцеларията на съюза „Добруджа” и ми подари своя юбилеен сборник. Той носеше следното посвещение:
„Делата сами говорят, за който и да е бил създател. Те викат силно, крещят дори, ето защо е скромен винаги истинският деец - нещо, с което ме трогвате, г-н Печо Господинов.
Добруджанката А. Будевска-Ганчева.”
Именитата българска актриса винаги се чувстваше приобщена към Добруджа. Тя изживяваше дълбоко нейните страдания като свои.
Тази приобщеност на А. Будевска към Добруджа имаше своето обяснение: тя бе родена в Добрич, обичаше и боготвореше Добруджа. Но тези свои чувства тя не изразяваше никога подчертано, защото - както много пъти ми е казвала - който истински обича, той никога не говори за любовта си.