Георги Н. Николов

През 1856 г. Райко Жинзифов споделя: „Да бяхме френци, немци, или ингилизи, досега да сме се освободили от турско. Но нали сме клети българи, дето се сберем двамина, правим три партии!” Не е жив днес именитият възрожденец да види колко прав е бил. При това - с верен поглед за бъдеще време. Защото в луд галоп продължава роенето на политически партии у нас. На „гордите”, на „достойните” и на издирваните от Интерпол с червена бюлетина. На бедните милионери и на охолните пенсионери. На търговците с държавни територии, подземни и надземни богатства и национални светини. И прочие изповедници на каква ли още не политическа патология. Както Йовков ще възкликнем, че светът рядко е виждал по-страшно сборище, тръгнало да управлява държавата. А още по-вярно: тленните й останки. Защото какво е останало от нея? С какво се олицетворява в съзнанието на обикновения българин?
Основно - с данъчен апарат, изобщо несъобразен с кесията на охлузеното, все още живо население. Което става все по-бедно, ала кой го пита? Сред тълпата от седем и половина милиона страдалци са 400 хиляди безработни, които непрестанно се увеличават. Плашеща е статистиката, че 14% от младите хора не работят и не учат. Защото са всмукани в месомелачката на българската действителност и броят им също ще расте. Виши ръст към небесата битовата престъпност, уродлива рожба на бедността. Криминалните й прояви стават все по-тежки и все по-често: „мокри”. В законовия непукизъм равнопоставено е представена цялата етническа сергия у нас. Несмущавана от никакви фолклорни, исторически и религиозни препирни. И трогателно завладяна от дух на колективизъм за ефективна реализация на тъмните си начинания. В делничният хаос, като негово сполучливо допълнение, бълват смрад всякакви утопии. Напосоки хвърляни от върха на платената държавна пирамида към нелечимия наивитет на обикновения българин. За милионни инвестиции от Марс и Атлантида. За здравословно здравеопазване. За села с дечица в школото и за трудещи се, които работят без заплата. Както впрочем работят почти навсякъде, но апатично си траят. Защото синдикатите станаха пето колело в държавната каруца. Има ги, но „феодалните” старци от БАН си блъскат главите защо ги има. В пороя от майтапи се плакне още идеята за интеграция на ромския етнос към обществото. Къде е, впрочем, то? За Темида с отворени за истината очи. За храмове, в които просълзени поданици се молят за здравето /и майката - б.а./, на тия, дето ни докараха до просяшка тояга. И така нататък…
Каква е накратко истината? Държавата е абдикирала от всички държавни функции, освен от събирането на данъци. Пазарните механизми са оставени на самотек и най-често се контролират от сивата икономика. Промишлеността, основно лека, е неконкурентна на вносните стоки така, както селскостопанската продукция - пред нахлуващата също от странство. Износът е представен от суровини, сред които, немалко - на ценни метали. В емоционален план - и на млади мозъци, инженерни и здравни кадри, просто гурбетчии. Виж, това е хубаво, защото гладните гърла намаляват. За последиците не се мисли. А мисли само този, който може.
Затова не се правят никакви опити да се съживят остатъците от промишлени мощности по общини. Оцелели от приватизационния погром, които могат да произвеждат и да предлагат работни места. Трудовата заетост да стане водещ държавен приоритет. А социалната политика - двигател за съществуване на държавата България. Която, в лицето на висшите структури негласно поощрява обезлюдяването, обедняването и обезверяването на нацията. Твърдението, че няма пари, не е индулгенция за грешки и ръководно неумение. Безкрайното стягане на колана води до негативни настроения в социалните низини. С непредсказуеми последици. Неподвластни на обещания, че Европа и светът мислят за нас и утре вафлите ще са без пари. Нито пък на политическо хилене в офисите на могъщи люде по света. И на газодобивни екскурзии тук и там, завършващи с приятелски кукиш. Вярно, България се сдоби с педя магистрали. Край тях пък жриците на любовта - с работни места, но всички не можем да се наредим до тях. Трябват още магистрали. Или пък нещо друго? Какво?
Преди всичко да си отговорим: „Може ли българинът да се самоуправлява?” Да излъчва наистина качествени люде, вместо карантията на обществото? Трябва ли в този критичен за държавата икономически етап правителствата да са непременно политически, а не експертни? Могат ли политическите паяци в парламентарния буркан да намерят общ език за доброто на страната, която ги търпи? Да скрият в нафталин личните амбиции за власт, известност и пари?
Май не могат. Не желаят. Нито, след като проспят поредния мандат, ще се пръждосат доброволно в небитието. Тогава? Вариантите са два. Или народът да поеме нещата в свои ръце, когато крайната мизерия, гняв и наслоени проблеми му подскажат, че е време. Или раболепно да се надява, че внуците на Празна Мара, на Кир Михалаки и на Марко Тотев ще се сетят, че все още го има. Както се надява и сега. Докога? В джобчето му вече не дрънкат семки и бонбонки, а прах и паяжини. С тук-там вплетени цинично-нереални предизборни лъжи. Те за ядене не стават…