Благой Ранов

Разхождахме се със сина в пазарния ден. Заглеждахме се по витрините, по пъстрите сергии от плодове и зеленчуци, по лъскавите гърбове на леките коли, дето преграждаха улицата.
- Това е „Ситроен”, изчезваща марка леки коли. Това пък „Опел кадет”!
Синът ми мълчаливо крачи до мен. С нищо не мога за разпаля любопитството му.
- Погледни „Мерцедес” - последен модел!
- Е, какво -кола! - измърморва той и гледа върховете на кецовете си. - Всеки ден ги виждам, колкото си искам!…
Спрях в шумната навалица, когато видях голяма група хора да се трупат заинтересовано. Задърпах го натам.
- Какво пък толкова важно има? - опъна се той. - Най-много да е „Форд-фокус”! Пълен автоматик!
Все пак надникнах над любопитните глави.
- Кола, нали?
- Не … Ела само да видиш! - проврях го напред.
Той излезе и ахна. На земята, направо на тротоара, бяха наредени нови юзди, хамути с лъскави метални копчета, сини мънистени гердани, меднозвучни звънчета, които мелодично подрънкваха в ръцете на продавача.
В жадните погледи на хората и в сподавените им гласове долавях тъга, забулена в милото минало. Някаква магия ги задържаше тук - омаяни от виденията на детските години.
Синът ми стоеше захласнат и с мълчалив поглед шареше по пъстрата сергия. Недоволната му и враждебна гримаса се бе стопила. На лицето му грейна любопитнo. Най-после ме запита:
- Но какво е това?
- „Дрехи” за конете!…
- Страшно са красиви! - заопипва той малка юздичка. Татко да си купим, а ?
- Защо?… Та ние нямаме кон! Дори в целия град няма!
- Ами така , просто да си имаме!…Татко?- ентусиазирано ме задърпа. - Да си купим нещо, поне малко!
И мен ме грабна и залюля тръпката на нещо неизживяно, нещо отдавна минало. Сякаш отдавна минало. Усетих в ноздрите си тръпчивия вкус на конска пот. Дочух тропот на копита, които заглъхваха в изтънялата пепел на детството. Видях се в образа на моя малък син, в избелялата си ризка, която като развята грива се диплеше под вихъра на моя кон Ураган…
- Татко, значи, казваш, че щом нямаме кон, не може, а?
- Може! - намеси се продавачът, дочул нашия разговор. - Може да си купиш едно медно звънче!…
Тръгнахме си весели и преобразени. В къщи дълго се щурахме, докато намерим подходящо място.
- Да го вържем над вратата, на входната! - реши моят син.
Понякога чувам да казва: „Отивам при моето конче!… Чувате ли как пее звънчето му?… Вика ме да го пояздя!”

Искайте от детето да търси само това, което може да открие със собствените си сили.