АЛИСА И КУКЛИТЕ
АЛИСА И КУКЛИТЕ
В среднощните светове,
когато денят умира и се ражда другият ден,
на предела, където измеренията се срещат
и изчезват границите,
започват сънищата на куклите.
Алиса от Страната на чудесата
минава през огледалото,
прекрачва в тоя свят, за да каже на куклите
колко е хубаво в Страната на чудесата,
но Страната на чудесата е много-много далече -
зад огледалото, и по-далече -
зад девет планини в десета,
зад завоя на зимата,
зад ъгъла на живота.
Куклите сънуват златни сънища,
нехаят за Страната на чудесата и са щастливи.
Алиса обича куклите,
иска да ги прегърне, да ги вземе със себе си
в Страната на чудесата.
Куклите се усмихват в съня си
и тя се страхува да ги събуди -
сякаш знае колко е страшно
да прекрачиш от Страната на сънищата
в тъгата на тоя свят,
от огледалните светове -
в реалността.
Да, знае…
Нека спят куклите -
до утре, до другия ден, до другия свят,
до другото съществуване.
И без туй животът е кратък -
шепа житни зърна, нахвърлени в гумното,
шепа златни сънища, шепа лъчи,
шепа мигове, шепа прах…
И без туй ветровете ще духнат, ще завеят
и без туй ще отвеят зърната, златните сънища,
бляскавите лъчи, щастливите мигове,
лазурната прах -
над моретата и над океаните.
И без туй щъркелите ще отнесат куклите,
както щастливо се усмихват насън,
пияни от виното, пияни от болката на живота.
Нека спят, нека сънуват куклите,
нека в съня си са щастливи.
Зазорява.
Алиса бърше сълзите си,
прекрачва през огледалото
и потъва в Страната на чудесата.
Последно някакви странници я видели,
докато миели краката си, изранени от скитане,
във водите на Вълшебното езеро,
което лекува всички рани,
на предела, на ръба,
където всички измерения се срещат,
където нощта умира и се ражда другата нощ.
Слънцето разпилява рубините си над хоризонта,
разпилява златни кюлчета над долините.
Някакви просяци се хвърлят хищно,
събират, тъпчат трескаво със светещи очи
бляскавите рубини, искрящите кюлчета
в прокъсаните си торби,
в бездънните си джобове,
сякаш на тоя свят ще векуват.
Алчни просяци!…
Куклите се събуждат от глъчката.
И сънуват… отново сънуват, сънуват, сънуват,
сънуват живота в сиянията на делника,
в суматохата на деня.
Денят се стича в прокъсаните торби,
в бездънните джобове, в светещите очи
на просяците с неясните очертания,
които се стопяват.
Само дрипите им - рубинени облаци -
светят над хоризонта,
докато денят прекрачва линията на залеза,
докато престъпва денят в огледалните измерения,
в Страната на чудесата, докато се разпилява денят
във вселенските здрачевини.
Рубинените облаци се взривяват,
пръсват се на парченца,
на вулканична пепел, на прах,
разсипват се над земята
и пада мрак.
В отшумелите зарева
трепкат среднощните светове.
Приятни сънища, кукли!
Лека нощ, милички!
Утрото е по-мъдро от вечерта.
Смъртта е по-милостива от живота.
И ОЩЕ
ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО И СМЪРТТА
или за онова, което в нас умира -
с надежда
Многото знание носи печал -
казал е древен мъдрец. И така е.
Щом от небе си създаден и кал,
няма как тази печал да не знаеш.
Няма как тази печал да възпреш.
Ако душата ти помни небето,
цялата тя е тъга и копнеж
и по небето невидимо свети.
Ако и тялото помни пръстта -
мрака, покоя велик, семената,
мощния порив, раздвижил кръвта, -
няма как тази печал да отпратиш.
Но ако ти продължаваш, уви,
стигаш и друга печал на земята -
няма надежда за нея, треви,
чудни лекарства и пътища златни.
Пръст при пръстта. И небе при небе.
А между тях нещо скъпо изтича,
нещо завинаги тръгва през теб -
нещо, което си ти, ала… ничий.
Нещо, което единствено ти
знаеш, че тук е, а всъщност го няма,
вятър и дим… и след всички мечти,
тъй или иначе, идва смъртта му.
И затова безпросветно боли.
И затова ти е нужна измама -
жива вода, блян, любовни стрели,
чудо, а, иначе казано, сламка.
Тяло безсмъртно. Безсмъртна душа.
А между тях - ти, единствен и смъртен.
И към чертата потегляш пеша,
смътно прозрял, че наминал си пътьом.
Болка, разпад, тъмнина, тишина.
Всичко е нищо и Нищото - всичко.
Червеят има богата храна.
После и той в тишината изтича.
В тебе роден и от тебе поел,
тебе изял за закуска студена,
червеят просто е оня предел,
който разделя нетленно от тленно.
Ето, прекрачваш незримия праг.
Смърт при смъртта. И живот при живота.
Чезнеш без име, без форма, без бряг,
счупил властта на доброто и злото…
…Може би, може би някъде там,
някъде, нейде, отвъд тишината
ще се събудиш, самотен и сам.
И ще познаеш плътта и душата.
ЗАД ЗЕЛЕНАТА ОГРАДА
1.
Зад зелената ограда
синкава мъглица пада
и в мъглицата се носят
хора, облаци, въпроси.
Накъде са се понесли
толкоз трудни, толкоз лесни
през мъглицата студена,
през искрящата вселена?
Надалеко, надалеко -
там, където леко, леко
всичко се преобразява
в музика, мъгла и плява,
в прах и светлина, и вятър,
в тишина и… по-нататък,
по-нататък и оттатък -
зад мъглата, зад чертата…
…Няма нищо, няма нищо,
всичко вече е излишно -
и да трепкам, и да дишам
или глупости да пиша…
2.
Зад зелената ограда
синкава мъглица пада
и през дрехите попива,
и през кожата попива,
и попива през сърцето -
по-нататък… там, където
скръб и радост, тлен и слава -
всичко се преобразява
в пръст и в семенца, в тревица,
в лъх на клони, в глас на птица,
в бяг на пръхнали жребчета
в сън на шеметни щурчета,
там, където е на воля
и нагоре, и надолу,
там, където е прекрасно,
тихо и прозрачно ясно…
…Някой портата отвори.
Някой портата затвори…
Зад зелената ограда
синкава мъглица пада.
Над мъглицата - простори,
над просторите - простори,
и нагоре… и нагоре…
и нагоре… и нагоре…
3.
Аз ли нещо ви говоря
аз ли нещо още споря,
аз ли нещо се надявам,
аз ли още ви додявам?
Забравете, забравете…
Аз съм птиче, аз съм цвете,
аз съм зайченцето бяло,
дето, както си играло,
цял ден както си играло,
е за всичко закъсняло.
Забравете, забравете…
Просто сладко си хапнете,
с чиста съвест си поспете,
с бистър ум се събудете.
Аз съм лека перушинка,
аз съм малката прашинка,
дето влиза във окото,
после ражда във горкото
рой сълзици, рой мушици,
рой звездици и искрици…
…Няма нищо, няма нищо,
нито трепкам, нито дишам.
Извинете ме, простете
и за всичко забравете.
