Христина Панджаридис

Прибираш се в къщи. Спокойно. Не съвсем. Скарана си с приятелките си заради безличния спор за пиенето на кафе. Но като тръгнахте от кафето и стигнахте до невърнатите заеми помежду ви… Говоренето загрубя.
Всеки четвъртък сутрин е традиционното женско разпъване между фитнес уредите и приказките. Час и половина пот и потене на устата от новини-клюки. Днес посъкрати стоенето.
Изкачваш стъпалата до третия етаж. Поглеждаш часовника.
Мъжът ти излезе преди теб. Ходи на курс по мениджмънт от месец време.
Последните пет стъпала са на бегом. Размечтаваш се как ще изтриташ обувките, ще ходиш боса из стаите. Една маска от смачкани ягоди ще цъфне на лицето ти за свежест. Мммм… облизваш пресъхнали устни!
Ключът заяжда. Той се е прибрал?!
Чакаш, но явно предчувствието му не е включено. Звъниш. Звъниш. Чуваш шум. Откога звъненето предизвиква разместване на мебелите отвътре?
Отваря ти и очите му са като две изгорени на слънцето ягоди. “А…а, ами ти си подранила?”… чуваш и вратата се задържа. Ама това си е твоят дом! Собствената ти майка го подари на сватбата преди единайсет години!
Пускат те да си прекрачиш прага.
Още едни ягодови очи! Приятелката ти, дето днес липсваше във фитнеса. Блузката й сложена обратно. Не вярваш в чудеса? Ето ти чудеса - в къщи, поднесени на тепсия! Пей, сърце!
Нервите ти се превръщат в патрони и би ги издумкала и двамата!
Хотелите свършиха ли се?
Само един мъж имам, него ли трябваше да си заплюе тя?
А той… той с приятелката… Как лесно те превръщат в убиец! Не спазват никакви правила! Предизвикват те да вършиш нелепости, да си изпуснеш доброто възпитание!
Зли хора!
Тя се изнизва и тънките й устенца измъркват: “Не оставяй мъжа си на диета…”
Той си изтупва ръцете, все едно е тупал килима през балкона. Поглежда ме и: “Вече се убеди, че не ти е приятелка! Откога ти го натяквах!”
Това изречение ли беше или покана за дуел?!
Излиза. Дали ще я догонва, за да завършат започнатото вече на друго място… При нея?
Извратена ли съм, пошла ли съм… другите да решават. Решава, който го боли.
Зад блока ни се зеленее поле. Копривата расте и боде въздуха.
Набирам коприва. Много! Все едно ще каня съседите до един на супа от коприва.
Няма да е днес! Отлага се за друт път.
Копривата е за моят скъп!
Застилам копривата върху семейното легло. Дочаквам го и успокоен от усмивката ми и голото ми тяло се довлича след мен. Бутам го, никакво побутване, никакви секс въртележки, грубо го пльосвам върху зеленото ложе.
Той вика. Не. Дере се направо! Не е никак мъжки.
А после…
Послето ще го допишем.
Е, не бойте се, де!
Копривата е въображаема!
Зад блока ни растат… други блокове. Ние живеем в града.