Паскал Андонов

ЛЕТОПИС 2002-2003

Писателите на България умират!
Един след друг - стихия, изведнъж
умират те… Порой от смърти, дъжд -
писателите на България умират…

България гладува - и земята вие,
и пак раззява празната си паст,
и пак предсмъртен идва всеки час…
България гладува - и земята вие.

Не хляб - България догризва дух и слово -
и глухонеми утре ще родим,
и днес не помним целия си химн…
Не хляб - България догризва дух и слово!

Слетяха бедствия - и младите ще свършват
сред чужд език, без майчиния глас,
и мре надеждата ни - преди нас…
Слетяха бедствия - и младите ще свършват!

Писателите на България умират!
И други смърти ще вървят след тях,
и ветровете ще се давят в прах…
Писателите на България умират!

КЪСНО ПИСМО

Наперен студент - аз превземах тайгата!
А тя - светлоока,
а тя - тъмнокоса…
Руснак и бурятка дишат в нейната кожа -
тъй рече Амур,
тъй прошепна тревата.

А юли - прозрачен.
                         Момиче Марина
вървеше до мене сред въздух къпинов -
млад Господ отгоре да беше погледнал
и той с ревност би слязъл в селцето Давенда.

Бях трапер брадясал - с двуцевка, с ботуши.
Тя - дух на реката
и цялата суша.
С какво съм заслужил аз тази награда -
до днес да я помня,
до мен да присяда?

Вървяхме до късно…
                       Грижовни, с тревога
горяха звездите - и светеха с огън.
Пред хижица ловна - с две нарчета груби
следите ни спират… Следите се губят.

САМОТНИЯТ

Умирам - и умирам! - живея без децата си,
живея със смъртта си…
И няма смърт - да дойде да ме вземе
и тъй да свърши мъката!

Животът ми е смърт - живея без живота си,
живея без децата си -
и вече не съм жив - и хрътката, животът ми,
избяга и е никъде…

Живея без децата си - не виждам синовете си
и дните им не виждам -
децата ми безбащини се будят и живеят
и тъй не е живот животът им…

Умирам - и съм мъртъв! - живея без децата си,
живея сред смъртта си…
И няма смърт - да дойде да ме вземе
и тъй да свърши мъката.