Любомир Духлински

Имало някога някъде, към края на европейската земя едно малко царство, едно господарство. Малко било то, бедно, но приказливо. А както им бил завещал най-мъдрият човек в царството: “Празно няма - човек или върши нещо, или приказва за него”! Та в нашето господарство на думи на всичко му намирало цаката - и макар че на дъното на гащите на поданиците му зеели дупки като крилата на пеперуда-монарх, акъл давало на всички и си мислело, че всички от него гледат и от него се възхищават… Както и да е - бъбренето край няма, да започваме приказката.

***

Живял някога един цар, който толкова обичал поданиците си, че те го смятали за баща. Така го и наричали.
Бедно живеел царят и подопечният му електорат, ала задружно. Изнасяли лъкове и мечове за ембаргови държави, пестили от закуски, продавали тепавици за по един долар, вземали от всяко внесено гърне по 10 на стоте комисионна и така преживявали.
Един ден царят събрал приближените си и рекъл:
- Синове мои, както я караме, доникъде няма да я докараме - газта скъпа, жито няма, курсът на жълтицата я къде отлетя… Да идете да насечете дърва - като ще сме гладни, поне да ни е топло.
- Де ти гори вече, царю честити, нали ги изсякохме и изгорихме…
- Вървете, вървете - свъсило вежди величеството, - все някой храст ще да се е отървал…
Това не се харесало много на синовете негови, защото къде по-приятно било да вземаш жълтици назаем от едного и като ги опапаш - да вземаш от втори, после вземаш от трети и така нататък. Ала нямало що да сторят. Наскачали в един раздрънкан бус и отпрашили по горите. Насекли дърва, ала нали били лакоми, претоварили буса и на връщане той се счупил. Спомнили си тогава юнаците какво ги бил учил шефът им - щом им се счупи колата, да викат неволята. Изстъпили се те на един хълм и зинали да викат:
- Невольо-о-о, ела да ни рециклираш колата-а-а…
Само че неволята никаква я нямало. По-точно е да се каже, че тя си била там, защото никога не била напускала царството. Викали, викали, додето им предрали гърлата. Извадили шише водка, от която животът ставал като на кино, ударили по една здрава глътка и се спогледали:
- Слушайте, братя, я да вземем сами да си поправим буса! - предложил един.
- Глупости! - сопнал му се друг. - Не чу ли какво каза шефът - да викаме…
- Ами ако никой не дойде? Може и вълци да ни нападнат…
- Какви вълци! То в реките жаби не останаха, ти вълци баеш! Я да викаме! Все ще дойде някой. Я фонд, я борд, я някой еврокомисар… Пък докато викаме може и “Булгартабак” да продадем, та белким шефа даде малко бонуси да си купим нов бус.
Само че никой не дошъл. И юнаците още са там и викат.