Анастас Стоянов

…Какво знаете за спасяването на близо 50 000 български евреи през Втората световна война?…

А какво знаете за депортираните от нас и унищожени в Полша близо 12 000 евреи и кой е техният палач? Май не сте го и чували!

Увод

Написах книга. Честна. Искрена. Аргументирана. Исторически правдива и съвременно актуална: за трагичната съдба на българските евреи през Втората световна война. Но не за спасените, а за унищожените; за изпепелените близо 12 000 души ­ жени, мъже, старци, дечица…

О, не спасителя, палача търсех аз; мераклии за спасители ­ колкото щеш: от царя та чак до пъдаря! Но никой не се признава за колач, спотайва се в сянката на Кръста и все посяга към ибрика на Пилат…

Но аз го измъкнах оттам, строших му ибрика, хванах го за яката и тръгнах да го соча с пръст на другите, т.е. да издам книгата. Тук потропах, там позвъних. Може бе! Хубава книга! Честна! Искрена! Смела! Плащай ­ и готово!…

Само че с какво да платя? С пенсията си? Да я събирам няколко години, без нито лев да харча от нея?

Тогава избрах няколко откъса и ги помъкнах по вестниците. И зачаках. И добре, че редакторите в “Труд” се случиха и пъргави, и досетливи, и патили, та побързаха с отпечатването. Защото иначе щях да дишам прахоляка на собствения си ръкопис, развихрил се малко по-късно в един часови вестник, само че “под вънкашност чужда и под име ново” ­ както бе се изразил поетично по друг повод бай Вазов…

Беше през лятото на 1992 година.

Сега сме отново лято, седем години по-късно.

И чета в печата справедливи думи на благодарност и похвала, че у нас са издадени, в превод от английски и италиански, едновременно две книги ­ за същото: за трагичната съдба на българските евреи.

И чета покрай похвалните слова за тези две книги и купища попържания и ругатни по адрес на българските писатели: защо бе, серсеми и хаймани, защо и вие не издавате такива книги, ами трябва да ги доставяме чак от странство…

Какво да отговоря?

Думи нямам.

Мълча!

Кръвният данък

Поради моя или на служителката разсеяност, пред мен се озоваха не исканите, а съвършено други архивни материали: Следствено дело № 181/1943 г. и Наказателно дело № 1/1945 г. Две дела от две епохи. А подсъдимите ­ едни и същи. И обвиненията. И престъпленията. И свидетелите. И страданията. И викът за помощ и възмездие: “Тук е същински ад, какъвто и Данте би бил слаб да опише; лишени сме от всякакво имущество и права; настанени сме по 15-20, че и по 40 души в една стая; на гола земя;  безредно ­ чужди и свои; невинни девици до непознати и съмнителни мъже; налегнаха ни болести; бременни еврейки родиха мъртви деца; има изнасилвания, побоища; гладуваме като кучета…”

Всичко това за спасените, за оцелелите 48 000 български евреи.

А другите? Обречените на изпепеляване в Полша близо 12 000?

Ето и техния хал: “През март 1943 г. в града ни бяха пристигнали беломорските и македонските евреи; бяхме им приготвили, ние, евреите от града, топла храна и дрехи; закарахме я на гара юг, но Пънтов забрани да им я раздадем, върнахме я обратно; трима умряха във вагоните, конски вагони, където бяха натъпкани по 60 души; горките, наложи им се скришом да купуват: чаша вода ­ за 100 лв., един хляб ­ за 1000, яйце ­ за 500 (при 20­30 лв. тогавашна надница ­ А. С.); накрая господа шефовете на Комисарството за еврейските въпроси Слави Пънтов, Ал. Белев и Яр. Калицин ги и ограбиха, измъкнаха им всичко, последния петак, гривна, пръстен, обица, верижка; от вагон на вагон, от човек на човек, с шапка в ръка…”

Та за какво ставаше дума? А, да! За спасяването на българските евреи. Нещото, с което проглушихме света. И с право! Защото фактът си е факт: определените за заколение 48 000 нещастници все пак оцеляха. Кой ги спаси, ако онова, което ги сполетя, може да се нарече спасение? И на каква цена?

Претенденти за спасители могат да бъдат: ЕВРЕЙСТВОТО, предвождано от библейската осанка на низвергнатия легендарен равин Даниел Цион в майската размирица на 1943 и с други свои акции. Само че ­ къде ли по света еврейството не вдигна глас за собственото си спасение, и всичко заглъхна в тишината на газовите камери. ЦЪРКВАТА, в лицето на енергичния митрополит Стефан и останалите синодални старци? Само че ­ какво би сторил един софийски владика, когато и самият римски папа по онова време молитвено кършеше безпомощни ръце? ДВОРЕЦЪТ ­ и неотразимите и неразгадани и до днес дипломатически тайнства на цар Борис III? Само че ­ той почина близо две години преди края на войната, а през всичкото това време газовите камери продължаваха да димят. ПАРЛАМЕНТЪТ ­ и протестиращите 43-ма негови депутати, сред които ­ внимание! ­ и самият Ал. Цанков. Само че ­ те набързо бяха бламирани и обезвредени от ловко жонглиращия премиер Богдан Филов. КОМПАРТИЯТА ­ или другарят Тодор Живков ­ Янко, както единодушно твърди родната партийна мисъл и летопис? Само че ­ всички партийни усилия май са се свеждали до друго: “Евреи и еврейки! Предпочетете геройската борба и смърт пред смъртта в ръцете на палача Хитлер! Участвайте масово в борбата…” ­ според свидетелствата на същата тази летопис. И те, разбира се, участваха в борбата. И геройски гинеха, разбира се.

И става безпощадно ясно: дори и да е искал, никой в България по онова време не е можел да спаси своите евреи от нацистко изтребление; както не би могъл да не изпрати войници на руския фронт: само едно по-строго подвикване откъм Хитлер-бункер, и откликът е щял да бъде ­ слушам! Както се случва при подписването на Тристранния пакт; както се случва при преминаването на немските войски през наша територия; както се случва…Както изобщо се случва, когато си в положението на васал.

За щастие откъм Хитлер-бункер, изглежда, не са подвиквали тъй често и тъй строго ­ нито по въпроса за участието ни във войната срещу Русия, нито по въпроса за ликвидирането на българските евреи. Още повече че с услужливите си решения и действия българското правителство, парламентът и дворецът често пъти изпреварваха необходимостта от такова подвикване. Какъвто е случаят и с така нареченото окончателно решаване на еврейския въпрос: още от края на 1940 година се предприемат серия от антисемитски законодателни мерки, докато самите нацисти сколасват с решението си за унищожаването на 11 000 000 евреи едва в началото на 1942 година.

И все пак, всичките ни (или почти!) 48 000 евреи, макар и опаковани ­ законодателно и административно ­ за унищожение, оцеляха. Поради что?

Сега, когато зад мен останаха голготите от преровените законодателства, съдебни и следствени дела, дневници и мемоари, свидетелства и лъжесвидетелства, аз отлично разбирам, че по онова диво време у нас е имало само един-единствен човек, който ­ с действие или бездействие ­ е можел да спаси от гибел българските евреи. И по зла ирония на съдбата, това е тъкмо човекът, чието предопределение е било ­ да ги унищожи! И когото ние, пак по зла ирония на съдбата, и до ден-днешен смятаме за техен палач: Адолф-Хайнц Бекерле, посланикът на Третия райх у нас…

Царят одобрява…

В петък на 4.ХII., малко преди 11,30 часа, Негово величество Борис III троснато казва на премиера Богдан Филов, че ако той, Царят, бил чел предварително Закона против евреите, и с него нямало да се съгласи.

Това става в края на 1942 година, а въпросният закон ­ Законът за защита на нацията ­ е приет от ХХV Народно събрание цели две години по-рано: на 24.ХII.1940 г. И макар че е достатъчно свиреп ­ отнема гражданските и политически права, ограничава стопанската и културна дейност ­ през тези две години той бива неколкократно изменян, допълван и поправян, до степен да приравни евреите с животните. И то ­ белязаните. Със звезда! Които могат да бъдат дамгосвани. Събирани на малки и големи стада. Окошарвани. Депортирани. Продавани. Убивани. Чел ли е предварително всичко това Негово величество? Съгласен ли е бил, или не?

В сряда на 26.V., малко преди 19,30 часа, Царят, вече доста по-спокойно, доверява на премиера, че одобрява напълно мерките против евреите. Звучи като последно злокобно завещание. Защото е средата на 1943 година, до блажената му кончина остават по-малко от сто дни…

Разбирам, че се докосвам до деликатна, а за някои ­ и болезнено-сантиментална тема, затова ще си позволя малко повече подробности, без, разбира се, да отегчавам читателя.

17.II.1943. Сряда. “…напомних на Царя, че преди два дена Бекерле ми е съобщил, че тяхното правителство не би одобрило, ако ние изселим в Палестина уговорените с английското правителство 4000 деца и 500 възрастни (евреи ­ А. С.); германците не искали да се бъркат в нашите вътрешни работи и биха подкрепили всяко правителство, което е в състояние да се справи с комунистите, с евреите, за които в нова Европа няма място…Царят се съгласи с мене.”

15.III.1943. Понеделник. “Говорихме главно по еврейския въпрос, по който Царят държи за едно твърдо поведение.”

5.IV.1943. Понеделник. “С Рибентроп Царят говорил подробно по еврейския въпрос, като се постарал да му обясни, че евреите у нас са шпаньоли и че съвсем не играят тази роля като в други страни.”

13.IV.1943. Вторник. “Царят е на мнение да вземем работоспособните (евреи ­ А. С.) в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша…”

15.IV.1943. Четвъртък. “Царят направи (пред владиците Неофит, Стефан, Софроний и Паисий ­ А. С.) много хубаво и подробно изложение по еврейския въпрос, като изтъкна, че той не е само наш, но общоевропейски…Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше повече да се защитават.”

Както почитаемият читател може би и сам се е досетил, горните записки са от дневника на проф. Богдан Филов ­ документ с доказана автентичност и с неоспорима историческа правдивост.

Разбира се, един цар, и то такава сложна, противоречива, непредвидима, тайнствена и дори мистична личност като Негово величество Борис III, съвсем не е длъжен да се изповядва пред когото и да било, та дори и пред такъв високо ценен и доверен му човек като проф. Богдан Филов. Както е известно, в един и същи ден ­ 15.VIII.1943, в един и същи час, бих казал ­ привечер, за едно и също събитие ­ последната му среща с Хитлер, Негово величество дава две съвършено различни оценки: пред Бекерле ­ че е много доволен, пред Филов ­ че никак не е доволен от посещението си.

Но в нашия случай не става дума за оценката на някакво събитие, пък било то и от такава историческа важност като среща с Фюрера; става дума за продължителна, неизменна и неотстъпна позиция, за главна роля в една зловеща човешка драма, в чийто сценарий влиза пълното изтребление на цяла многохилядна етническа общност. И отново загадъчната класическа двойственост: 1. Царят одобрява законодателната и административна мярка ­ всички евреи са събрани в специални лагери и готови за депортиране в Полша, според подписания с нацистите нарочен договор. 2. Царят е против законодателната и административна мярка и изпраща евреите в специални лагери, за да ги спаси от депортиране.

Остава ни само да гадаем какъв щеше да бъде краят на драмата, ако не Рибентроп, а лично Хитлер бе настоял за депортирането. И то ­ категорично, твърдо, неотстъпно. Шнел!…По хитлерски.

Пак ще повторя: с изключение на шепа люде (ние ще видим по-нататък кои са те) никой в България по онова време не е желал унищожаването на евреите ­ от царя до пъдаря. Но и никой ­ от пъдаря до царя, не е бил в състояние да се противопостави на дивата антисемитска нацистка ламя, ако тя се бе истински развилняла. Освен един-единствен човек, чието име вече бе споменато.

И така, преди половин век Негово царско величество, макар и късничко, все пак има достойнството да съжалява, че не е чел закона против евреите, за да му се противопостави; то останалите ни държавни глави след него ­ та чак до ден-днешен, и това не са сторили. И не само на думи, а да го извършат по надлежния законодателен път, както подобава на държавни глави. Защото аз си направих труда, но никъде не открих закон, който да е изкупил с нещо онова противоеврейско наше българско законопозорище отпреди половин век. А става дума за отнети ­ всякакви, всички и завинаги! ­ права на цяла една многохилядна етническа общност. И права. И имущество! Което все още не е върнато на ограбените.

Като в древна притча

В детството си съм я чел или чул и все още не съм забравил тази древна, езопова притча. Когато започнали да секат гората, малките дръвчета уплашено попитали ­ какво е това? А най-старият и величествен дъб, като се вгледал внимателно в замаха на секачите, възкликнал ­ свършено е с нас, деца! Защото дръжката на онова, с което ни секат, е от самите нас…

Както се знае, българският антисемитизъм отпреди половин век не е гушкан в коприните на идейни, расови или етнически пелени, а е истински изтърсак на Бай-Ганьовите дисаги на келепира. За икономическото разгромяване и физическо изтребление на евреите по онова време у нас ратуват само онези, които се канят или вече са успели да се облагодетелстват от противоеврейската законодателна уредба, в частност ­ от приложението на така наречения Закон против спекулата. Закон против спекулата! Един класически спекулативен закон, по силата на който са разграбени и разпродадени на позорна безценица предприятия, фабрики, сгради, дюкяни, стоки, машини, инвентар. И които ние, ето вече половин век, все още не сме се сетили дори морално да обезвъзмездим, за което вече стана дума.

Според съществуващата информация, достъпна за любопитството на всеки, първоначинател на антиеврейската законова уредба у нас, а сетне и неин най-настървен изпълнител, е невзрачният, но отговорен служител от Министерството на вътрешните работи, активен деец на фашистката организация “Ратник”, някой си Александър Белев. Сигурно под перото му се е пръкнал за пръв път и онзи закон, за който Негово величество казва, че не го бил чел предварително, за да му се противопостави. Собственоръчни са му и всички ракови разсейки на този закон, които не само обричат на гибел живота на българското еврейство, но проникват дълбоко и в организма на цялото ни общество. Собственоръчен е и подписът му ­ вече като шеф на новосъздаденото Комисарство за еврейските въпроси, под тайното немско-българско споразумение за депортиране на евреите. Изобщо няма от онова време нито едно противоеврейско начинание, което да не е почернено с подписа на това име: Александър Белев. И то става до такава степен символ на злото и срама, че се налага на друг някакъв Белев да обявява на видно място във в. “Мир”, че няма нищо общо с опозорения свой едноименник ­ както отбелязва не без ирония в дневника си и сам Бекерле.

Е, кой ли е, джанъм, този Александър Белев, коя ли българска майка го е изскутила?

Както вече имахме случая да отбележим, в резултат на Изложението на група ломски евреи, отправено до техния именит депутат Никола Логофетов, в късната есен на 1943 година в Лом пристига Светослав Николов, главен инспектор при Комисарството за еврейските въпроси. Тъкмо неговият обемист доклад, на който ние след малко ще хвърлим едно око, става причина за цяла верига от ревизии, арести, разпити, следствени и наказателни дела. Главен герой на това четиво е Слави Пънтов, дипломиран кауфман, делегат на Консисторията при еврейската община ­ както сам се титулува. По време на издирванията и проверките се оказва, че този дипломиран и прочие господин, в изпълнение на служебния си дълг, за кратко време е успял да измъкне от депортираните и обречени на изпепеляване беломорски, тракийски и македонски евреи стотици хиляди левове; да присвои неустановено по брой и стойност количество златни и сребърни монети, предмети и накити ­ загубил бил описа; да заграби, в съдружие с жена си, сандъци с дрехи и платове, събрани за депортираните от техните софийски събратя; да свие милион и двеста хиляди суха пара ­ това пък от приложението на Закона против спекулата; да се вмъква в потайна доба, уж на проверки, при евакуирани млади еврейки ­ то се знае с каква цел, деликатно се отбелязва в доклада.

И навярно твърде стъписан от лакомията и дебелоочието на този дипломиран и пр. ломски шопар, някъде към 16-а страница на своя доклад достолепният и строг ревизор решава да се взре малко по-внимателно в лицето и осанката му. Що за птица е това? За да установи със смайваща почуда, че дипломираният и прочие Слави Н. Пънтов “…е от еврейски произход. Дядо му по майка Лудовико Миланези е бил италиански евреин, емигрирал в Белград. В същия град се оженва за Анна Сава Теодорович, сръбкиня. Преди Освобождението бива на турска служба. Освобождението на България го заварва на същата служба в една турска войскова част в град Лом, където остава и отваря аптека…”

Установява се също, че Слави Пънтов е пръв братовчед на своя всесилен и именит началник… Ал. Белев!…

Навярно на това място от доклада си достопочтеният ревизор пие чаша студена вода, изтрива потно чело, след което заключава: “…следва да се приеме, че Слави Н. Пънтов и останалите низходящи от втора степен са от еврейски произход”.

А както вече видяхме, най-изтъкнатият от останалите низходящи от втора степен е самият първостепенен шеф на Комисарството за еврейските въпроси, палачът на българските евреи, внукът на италианския евреин на турска военна служба Лудовико Миланези и на сръбкинята Анна Сава Теодорович…

Като в оная древна езопова притча от Кубратови времена за дръжката на брадвата, с която започнахме нашия разказ.

Път през пустинята

Някои ги наричат небългарски евреи. За успокоение на душите си. Е, добре. Нека са небългарски ­ те, родените в Щип, Битоля, Скопие, Пирот. Прочие освен на майчиния, на какъв ли друг език са говорили те там?

Както и да е.

Обградиха домовете им посред нощ. Нощта след Трети март. Кой ли избра тъкмо тази дата? Потропаха на вратите им призори.

­ Кой е? ­ попитаха небългарските евреи на чист български език.

­ Отворете! ­ отговорено им бе също на български.

Отвориха: българска полиция, български войници, с български лъвчета на чело.

Слава Богу! А пък те си помислиха Бог знае какво.

И всичко се повтори, както е в Светото писание: преброиха ги, според родовете им, според челядите им, от пеленачето ­ до столетника; и излязоха на брой, според родовете им, според челядите им: от земята Тракийска ­ 7144, от земята Македонска ­ 4058, от земята Пиротска ­ 185. И всички влезли в преброението, синове израилеви, бяха…близо 12 000.

И тръгнаха през пустинята българска. Но го нямаше Мойсей, да ги води, та не стигнаха земя обетована, а погинаха в полските пещи газови…

И днес, както е вече широм разтръбено по света и у нас, ние размитаме за голям и светъл празник: половин век от спасяването на българските евреи. Под високото шефство на господин Президента.

Същите тържества, че и по-шумни, щяха да минат под патронажа на Негово величество царя, ако не беше известната оная нявгашна промяна.

Или под ръководството на Генералния секретар на БКП, ако не беше тая, по-скорошната.

Защото малко нещо ли е това ­ да спасиш 48 000 български евреи, за гибелта на които ­ пак в българско, вече е приготвено всичко: от законовата до газовата уредба.

Както и да е.

Но на каква цена?

Защото близо 12 000 евреи са наистина далеч по-малко от близо 50 000. Но само докато са живи. Мъртви ­ те са вече неизчислимо повече. Защото са се превърнали на страдание, скръб и сълзи човешки.

И тъй, понеже ги нямаше Бог и Мойсей, друг ги поведе из пустинята българска. И пътуваха дор до две седмици, че и повече. Денем и нощем. Без хляб и вода. Без глътка въздух. В конски вагони. От Бялото море ­ до тиха бяла Дунава. Където ги посрещнаха господата: Александър Белев, шеф на Комисарството за еврейските въпроси; Ярослав Калицин, помощник комисар; Слави Пънтов, дипломиран кауфман, делегат на Консисторията при еврейската община. Посрещнаха ги радушно, с шапка в ръка ­ за да им приберат последното петаче и всичко лъскаво, което имат на шията, пръстите или в устата си.

След което, полуголи и зъзнещи, ги натикаха в немските шлепове. Ауфвидерзеен! В Майданек. В Треблинка. На топло. В пещите. Българският кръвен данък на спасението.

Та за какво ставаше дума? А, да. За спасяването на българските евреи и за светлия празник, който се е задал.

Е, добре. На празник, като на празник. Сигурно и сценарият е вече готов. И речите. И списъкът на гостите от странство. И от Израел, днешната земя израилева. Само че не знам в този сценарий, освен гордо вдигане на знамена, чела и тостове, предвидено ли е там и смирено падане на колене? Макар за минутка. В памет на изпепелените…

И още нещо. Докато за Ореола на Спасителя дълго още ще се дърлят ­ чрез своите летописци ­ Цар и Генерален секретар, ще се намери ли някой, който ­ пак чрез своя летописец ­ да каже:

­ А палачът бях аз.

Или някой, който да го посочи:

­ Този там е палачът на изпепелените Дванадесет хиляди!

Е, най-лесно е, разбира се, пешкира и този път да опере набеденият вече Бекерле. Впрочем не е лошо и него да поканим за празника. Той отдавна е излежал московската си присъда и навярно е още жив, какъвто доскоро беше. По време на тържествата той ще е деветдесетгодишен. Не е Бог знае каква възраст за един жилав и държелив нацистки генерал.

И тъй: Адолф-Хайнц Бекерле, Негово превъзходителство посланикът на Третия райх…