ЗА ПОЕЗИЯТА ТАМ, КЪДЕТО ТЯ ЛИПСВА
Неотдавна у нас за пръв път излезе сборник със стихотворения на руската поетеса Инна Кабиш. Преводите са дело на Татяна Дончева, Владо Любенов и Димитър Христов. Тъй че българският читател не е съвсем запознат с нейното творчество и това определено е загуба за него. Защото още първият прочит убеждава, че Инна Кабиш е, (да ме прощава за класификацията, ако случайно прочете тези редове), една поетеса от коляното на Анна Ахматова.
Стихотворенията са построени на принципа „много в малкото”. В случая не обемът на текста им значение, а значението в текста. Ето само един, но много красноречив пример - „С РАЗСЪДЪКА СИ БЯХ ИЗЦЯЛО”: в текста е кодиран смисъл, който съдържа атрибутите на цял роман - в него има предистория, съд- би, (предполагаеми) конфликти, (скрита) интрига, (сложни, вероятно) характери и, разбира се, много емоции. Правото на читателя да интерпретира творбата по този или по друг някакъв начин, се превръща в негово задължение.
Между другото, впечатлението за лирическия характер на поетесата се означава от самите текстове - те или са много кратки (до два-три куплета), или са прекалено дълги. Интересно, но и в двата случая това е оправдано - просто средно положение няма. Самите стихотворения съчетават по своеобразен начин чувство и повествование. Чувството е сгъстено, а повестта - тъжна. Изобщо много тъга има в тази поезия - понякога маскирана като бунтарство, друг път като израз на женски чувства или нещо друго. Тъга от бездушието на социума, от безсилието на поезията да промени онова, което други трябва да променят и които правят всичко, за да запазят статуквото. Но такова е най-естественото състояние на по- ета - да изпитва чужда болка и чужда вина.
Лирическата героиня търси изход от проблемите, а открива нова безизходица. Кой днес в Русия живее добре? Тези стихове не казват. Но от тях отлично се разбира кой не живее добре. Това е емоционалният човек, все още старомодно вярващ в някакви обществени ценности и човешки добродетели. А насреща му е новата действителност, към която той е неадаптивен и следователно потърпевш. И разбираме простата истина, (или пък си въобразяваме, че я разбираме) - тържеството на разума е страданието на душата.
Причината за това е втората важна тема в стихотворенията - обръщането на стойностите. Хрониката на времето се определя от нови истини, нови символи и ритуали, нови стойности опосредствяват социалното поведение. Въпросът е, че човек - дали ги приема или не, няма значение - не може да избяга от тях. Условности, недоловимо натрапени, пак както и преди го превземат и завладя- ват, само че сега те са функция на свободния избор, лесно смилаеми и приемани а приори, тоест по собствено желание, а всъщност от липса на алтернатива: пионерските сборове са изместени от графити по стените - предимно на английски и най-вече като форма на себеизява, отличничките пак са си отличнички, но вече в друг бранш - дали не са придобили качествата си отрано?… Пак въпроси и пак трансформационните процеси вместо отговор, носят повече съжаление, А сравненията са плашещи. Драмата на живота преминава в драма на словото. И тука вместо ментални конструкции, Инна Кабиш задълбава в психологията на ежедневието. Между двусмислените препратки към недалечното минало и спорната действителност се ражда представата за нейната провокативност.
Но защо е провокативна? С какво е провокативна? Отговорът е в нежеланиено или неумението да приема нещата такива, каквито са. В стиховете й е показана днешната Русия в кривото огледало на обективната реалност. Кой е добрият образ? Този, в душата, (но не и в представите на поета); но той е невъзможен, а реалният - неприемлив и това вече е достатъчен мотив за конфликт с живота. Затова и самите стихове заприличват на търсене на изход от безизходното.
От този момент тълкуването на стиховете минава на ново, по-високо ниво на обобщеност. Личните пространства на поета и съществуващата действителност се оказват два различни свята. Нещо повече, те взаимно и с трогателно единоду- шие се отричат. Отричат се мирно, уж незабелязвайки присъствието на другия, като комшии, които се ненавиждат, но са принудени да съжителстват по силата на други обстоятелства. Или нещо като противопоставянето на материя и анти- материя.
Тука е важно да се отбележи, че в стихотворенията на Инна Кабиш животът се припознава не като физическо съществуване, а като съчетание на разум и чувство в една колкото скъпа, толкова и враждебна обстановка.
И възкръсвам от болка, от спомена - друга и нова.
Е, а после какво? Кратко казано: „Просто живях…”
По-голям е животът от есен, родина, любов,
по-голям е от слово…
По-голям е от всичко: затова е тъй тежък, разбрах.
Познаваем, но и доволно объркан, доколкото е дадено чрез неговите атрибути - любов, родина, съпруг… - кръстопът на съдбата. Но от тази точка разумът и чувството тръгват на различни посоки и оставят душата объркана. Затова и отрицанието се превръща в сложно чувство. Отрицанието на исконни ценности е привидно и реално - живот, религия, родина, семейство… Всичко ни говори за разочарованието на човека след като е вярвал в тях, във всичко онова, от което е направен живота, но вече не вярва, но и няма как да се откаже. Материалът и за Доброто, и за Злото е един - човекът. И тази предопределеност ще го следва до края на дните му като камъка на Сизиф. Това, разбира се, е само един аспект от поезията на Инна Кабиш, но въпросите в нея са повече от предполагаемите отговори. Човек се запитва - дали такова е истинското лице на поезията - да поставя много въпроси, а да не им отговаря? Това тя оставя на читателя да направи сам. Ако може…
