ЛЮБОВ
Всяка сутрин се събуждах точно в седем часа и боса, по нощница, на пръсти заставах до прозореца. Скривах се зад тежката зелена завеса и едва леко я отдръпвах. Оттук, от прозореца на моята стая, виждах целия ни двор, пътеката, застлана с плочки, която минаваше покрай прозореца, лехата с аленочервени лалета, големия висок орех, който хвърляше дебела сянка, оградата от бели камъни и дървената порта с навес от керемиди. Стоях затаила дъх до прозореца, боса, и не чувствах ни студ, ни хлад. Чаках да се появи момчето, в което бях тайно влюбена. Казваше се Спиридон, три години по-голям от мен. Учеше в осми клас, а аз - в пети. Спиридон и неговите родители ни бяха наематели. Живееха на втория етаж в голямата ни къща, построена някога, много отдавна, от моя дядо, баща на татко, който е бил кмет на градчето ни, но аз не го познавах, не съм го виждала, защото съм се родила след като той е починал.
Спиридон беше най-красивото момче и навярно в него бяха влюбени много момичета от нашето училище. Висок, строен с атлетично тяло, защото спортуваше, беше плувец. Имаше черна и гъста коса и тъмнозелени очи, големи като орехи, които ме омагьосваха. Щом го погледнех, спирах да дишам и сякаш се пренасях в друг свят, където всичко беше златисто и се носеше вълшебна музика.
Всяка сутрин Спиридон тръгваше по-рано за училище, минаваше по пътеката до къщата, точно покрай моя прозорец, вървеше бързо и си подсвиркваше весела мелодия, може би от някой филм. Гледах широкия му гръб на плувец и го проследявах чак до пътната врата, която той отваряше, а после я затваряше след себе си и изчезваше, сякаш никога не беше прекосявал двора, а аз сякаш бях сънувала.
После започвах бързо да се приготвям за училище и само една мисъл ми се въртеше в главата, час по-скоро да го видя пак в коридорите на училището. Мама беше учителка по история и предаваше на мен и на Спиридон. С нея заедно тръгвахме сутрин, а много ми се искаше някоя сутрин да тръгна със Спиридон. Да вървим с него един до друг, да ни гледат другите ученички и да ми завиждат, че отивам на училище с най-красивото момче.
Никой не знаеше за моите чувства. Никой не подозираше, че съм влюбена в Спиридон и че това е моето първо влюбване. Не смеех с никого да споделя. Не знаех и как да покажа на Спиридон, че го обичам. Той ме поздравяваше, понякога ме питаше нещо, но аз едва му отговарях, защото се обърквах и започвах да заеквам.
Искаше ми се да кажа на някого, че обичам Спиридон и да разкажа всичко, което усещах, но нямах близка приятелка. Момичетата в моя клас ме отбягваха, защото мама беше много строга. За нея всички трябваше да знаят всичко, да разказват уроците така, както тя ги разказва, да помнят датите и годините и да обичат историята така, като мама я обича.
Искаше ми се на мама да кажа за Спиридон. Нея я чувствах най-близка, нали ми е майка, но не знаех как да започна, какво да й кажа, а толкова исках да чуя какво ще ми отговори, какво мисли за него. Той беше почти отличник и по история имаше шестица.
Хрумна ми една странна идея. Не знам как ми дойде в главата, но все още съжалявам. Един ден, преди часа по история, преди мама да влезе в класната стая, написах на едно листче “Мадлена обича Спиридон”. Опитах се да си преправя почерка, сякаш някой друг го е написал, и без никой да ме забележи сложих листчето на катедрата.
Мама влезе в класната стая и както винаги ни изгледа строго. После се приближи до катедрата, където си оставяше чантата и дневника, веднага забеляза листчето, погледна го, прочете го и си го сложи в чантата. Изпита няколко ученици, предаде новия урок и си тръгна. А аз до края на учебните часове се питах какво ли ще каже мама за това мое тайно признание.
След училище се прибрах у дома и зачаках. Представях си, че мама ще дойде, ще ми каже, че да си влюбена е чудесно и ще ме попита какво чувствам, какво изпитвам и какво е за мен любовта.
Тя се прибра малко след мен, но от погледа й разбрах, че не е в добро настроение. Сигурно не е обърнала внимание на бележката и я хвърлила, мислих си. Обядвахме двете мълчаливо. Вкусвахме топлата градинарска супа и не говорихме. Гледах слабото й лице. Зад очилата очите й приличаха на две лъскави сребърни монети. Косата й беше прибрана, права, а веждите й почти сключени. Неволно се запитах познавам ли мама, знам ли какво мисли, какво иска, мечтае ли за нещо. С нея рядко разговаряхме. Най-често тя ме питаше дали съм си научила уроците, дали съм си написала домашните и винаги повтаряше, че трябва да бъда най-добрата ученичка, отличничка по всичко, да ме дават за пример, за да не я изложа. Може би за нея това беше най-важно.
Когато се наобядвахме, побързах да стана, но мама ме спря:
- Не бързай, искам да поговорим!
Седнах пак. Очаквах да ми каже, че е хубаво човек да обича, но тя само ме погледна и извади бележката от чантата си.
- Какво е това?
Леденият й поглед ме обърка и измънках:
- Не знам…
- Как така не знаеш? - повиши глас. - Не ме лъжи! Кажи ми всичко!
Мълчах.
- Много си малка, за да си влюбена! - изкрещя мама и започна да ме удря по главата с големия си сребърен пръстен, който носеше на лявата си ръка.
Болеше ме и исках да извикам: “Мамо, моля те, боли ме, не ме удряй”, но мълчах, а тя продължаваше да ме удря.
Оттогава, когато чуя думата “любов”, главата ме заболява, сякаш някой ме удря с тежък сребърен пръстен. Повече не споменах на мама за любов. Бях малка и не знаех, че тя никога не е обичала през живота си. Не е обичала дори и татко, защото двамата не са се оженили по любов, а са били оженени от бащите си.
София, 28. 04. 2012 г.
