СПОМЕН ЗА ПАВЕЛ МАТЕВ
Макар че поети като Павел Матев са си издигнали сами „паметник неръкотворен”, спомените за тях също прибавят нова светлина към техния ореол, нови щрихи към техния образ. Още повече, че паметта на хората, които са обичали поета и човека Павел Матев, е изчистена от лицемерието и завистта, от злобата и страстите на т.нар. период на прехода.
Моят спомен за големия Павел Матев е от студентските ми години във Висшия педагогически институт - гр. Шумен /дн. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”/.
На 16.11.1978 г. там бе организирана среща с поета. Най голямата зала -207-ма - бе препълнена със студенти и преподаватели от нашия институт, с курсанти от Висшето артилерийско училище в Шумен, както и с други почитатели на творчеството на Павел Матев. На въпросите, свързани с неговата житейска и творческа биография, той отговаряше премерено, със завидна ерудиция и препратки към наши и чужди поети. Прозвучаха и някои от неговите наскоро написани стихотворения.
Аз не съм водила записки за тази среща, но още пазя в паметта си спомена за топлия глас на поета, за прямотата в отговорите, за вглъбеността му, която не можеше да скрие неговия вътрешния огън, за неговата тъга, която тогава на моите 20 години не можех да проумея, а само интуитивно чувствах.
Един от въпросите, чийто отговор ме впечатли и затова съм запомнила, беше за това дали поетът трябва да бъде граждански ангажиран. Павел Матев отговори задълбочено, изтъквайки примери от световната литература, че истинският поет не може да бъде пълноценен творец, ако се откъсне от съдбата на своя народ и от своето време. Едно от неговите твърдения бе, че даже и в любовната лирика поетът е граждански ангажиран, какъвто е случаят с А.С.Пушкин. Тогава това ми се стори пресилено. С годините обаче осъзнавам колко дълбочина има в това съждение. Защото Павел Матев влага в това понятие преди всичко високата отговорност на поета пред своите читатели, веруюто си, че той трябва да е искрен и честен пред тях, че в любовната лирика в най-висока степен личи откритостта и чистотата на чувствата, висотата на човешката душа. Че щом се е обрекъл на поетическо разпятие, поетът трябва да го носи докрай - въпреки житейските превратности.
Мисля, че Павел Матев доказа, че е един от малцината творци, които останаха и поети-граждани и същевременно - най-нежните лирици в литературата ни.
Срещата ми с него в далечната 1978 г. беше мимолетна - колкото за един автограф. Но съприкосновението ми с Поета продължава и до днес. Защото стиховете му живеят - изпълнени с топлината на тракийския чернозем, с волността на птицата, литнала в синевата, с тихия огън на есента, с болката по неосъществимата красота и по потъпканите идеали, с магическата реалност на любовта…
Както се вижда, аз не успях да разкажа един класически спомен за Павел Матев. За големите трудно се пише. По-важно е това, че ги има. И че в дните на размислите си за тях ние ставаме по-добри, по-благородни, докосвайки се до техния дух, въплътен в слово, багра или звук.
Когато узнах за кончината на поета, у мен спонтанно се роди стихотворение, което нарекох “Балада за Поета”.
