Георги Н. Николов

Редица епизоди от българската история, по конюнктурни съображения, днес удобно се прекрояват от нашата политическа прослойка. Тази уж добронамерена инвазия във фактологията се обяснява с новото лице на света. С равнопоставеност между народите в различни геополитически точки, включително и на Балканите. С услужливото твърдение, че който гледа назад, не може да върви напред. Нито държавата му се вписва адекватно в съвременната европейска карта. А спомнянето на барутни събития, оплискали поколенията с кръв, уж само провокира съседите и води до излишно напрежение. Още повече, когато случилото се е вече в чужди граници и раждането му за нов живот се възприема като закъснял реваншизъм. Подобни разсъждения са привидно верни. Но историята се прави от хора и се тълкува пак от хора. Които често загърбват нелицеприятните й поуки. Така обезличават корените на своя народ и преднамерено изхвърлят героиката му в задния двор на обществената памет. Временно… Защото фактите и техният катализатор - неформалните граждански водачи, са винаги в строежа на съвременна България. Те няма как да бъдат забравени. Ако сме честни пред себе си - няма и защо…
Сред тях е българинът Павел Шатев (1882-1951), един от т.н. „гемиджии” в началото на миналия век. Стореното от него в политическите борби е известно, както и писмовната му дейност: „В Македония под робство. Солунското съзаклятие”, „Националните малцинства и самоопределението на народите. Трагедията на Балканите” и т.н. Тези кратки редове, обаче, разглеждат друга негова книга - „Заточението в Сахара-Фезан”, С., 1910, печатница П. Глушков. Страниците й съхраняват впечатленията, или по-скоро страдалчеството на автора през двугодишното му пребиваване в Либия. Те са и своеобразен пътепис за местата, през които окованите заточеници крачат към крайната си цел - град Мурзук в областта Фезан. Разказ, в който страдания, географски наблюдения, политически разсъждения и етнография се вплитат в обща панорама на изживяното. Днес за читателя той звучи странно и архаично. Но е пожълтяла картина на българските митарства в Африка. Рисувана с мрачната палитра на много тегоби, забравени гробове на поборници и надежди за нещо по-добро…
Книгата започва с извеждането на осъдените от затвора в Солун и качването им на кораб в посока към африканския бряг. Беглите, но цветни описания на Атон, Смирна, Митилин от борда на „Constantinople” се редуват с дрезгавия звън на вериги. И с благородна завист към хората от остров Крит, дошли да навестят заточениците: „Какво превъзходство имаха пред нас? Свободата, която имаха, беше ги съживила, в техните жили сякаш кръвта беше възобновена. Колко благотворно, наистина, се отразява свободата в един народ, който сам я спечели и подържа с общи усилия и скъпи жертви!”
Пристигането в Триполи бележи началото на Via Dolorosa за Шатев и спътниците му. Пътят им оттук до Фезан е броеница от затвори, в които пребивават през мъчителния преход до крайната цел. Описаните условия и нравите, царуващи между стените, са ужасяващи. Книгата се превръща в евангелие на страданието, с което богато са дарени българските заточеници: гладни, бити и разранени, тормозени от конвоя и местните престъпници. „Заточението в Сахара-Фезан” е едновременно наръчник за оцеляване и апологетика на човешкото достойнство. А също - че животът е един и трябва да се изживее. Но колко трудно е това, когато вървиш с верига на шията, в общ синджир с останалите, по безкрайната пустинна пустош… „Мястото, до където трябваше да пристигнем тоя ден беше много далеч, а някои от нас, умаломощени… престанаха да вървят. Поради това по неволя трябваше да спрем. Жандармерийският офицер се опита с камшика, на един, на друг, по главата, по нозете, по гърба, напраздно - всичките едва се движехме. Прахът, който се образуваше от бързия ход на конете, беше съвършено покрил дрехите ни, лицата на всички ни изглеждаха като да са нацапани с жълта маслена боя. Мъчните условия, при които бяхме поставени тоя ден, ни изплашиха и казвахме си, че ако по целия път отиваме тъй, ние още на втория ден ще измрем. Попадалите казват: „свършихме вече”, другарите им утешават ги, но скоро и те попадаха”. Крайната цел, Мурзук, също не е приятна и обнадеждаваща. Това е град от хиляда къщи и 2500 жители, забравени в пустинята. Околностите според автора приличат на поляна от подвижни пясъци, изпъстрени тук-там с градини. Земята изобилства от готварска сол, която прави водата горчива. Господар над всичко е крайната бедност и тя дава повод на Шатев да сравнява Фезан със Сибир. Защото в снежната пустиня изгнаникът може да намери работа и да припечелва. Либийският начин на живот не предлага никакви възможности. Местните хора се хранят изключително оскъдно и само в празник вкусват хляб. Затворническите надзиратели пък крадат от дажбите на българските неволници. Полугладното съществуване и болестите зачеркват от делника скъпи имена: на Милан Арсов от Велешко, Марко Бошнаков и Дуле Силянов от Охрид, Иван Илиев - Демирхисарско, Силян Колев - Ресово и т.н. Когато идва съобщението за амнистия, главите на част от тях ще бъдат скритом изровени и маскирани в багажа, за да бъдат положени в родната земя. “Ние щяхме да напуснем вече Мурзук. Обаче, възпоминанията за нашите погребени другари бяха още пресни в паметта ни. Ние всякаш бяхме срастнали с тях. Ние не можехме да се съгласим да напуснем тая страна, в която оставаха телата на умрелите ни другари. Тази мисъл не ни даваше мир нито минута”. По ирония на съдбата, когато бившите заточеници стъпват отново в Солун, не ги посреща никой. Те са изиграли своята революционна роля и са вече непотребни. Мястото им е заето от ловки политици. Остава само призрачният спомен за преживяното във Фезан…
В него учителят Павел Шатев е вплел наблюдения, определящи книгата му и като пътепис. Особено любопитни са разказите му за бита на местните хора, за поминъка и архитектурата им. За текетата на шейхове, заслужили с делата си да бъдат помнени дълго време. За сиромашкото веселие през лунните вечери и за песните на номадите в пясъчните дюни: „Повечето от стиховете, които се пеят са един вид мъмрения или насърдчения на камилите. Така напр.: „Върви, ей моя камило! Нима не виждаш, че и аз вървя гладен и жаден? У тебе няма ли търпение? И пр.” Но най-точните си проучвания авторът е съсредоточил в няколко раздела в края на творбата. Те и днес имат познавателна и научна стойност, съотнесена за времето си: „Област Фезан. Граници, местоположение и релйеф на почвата”, „Флора и фауна”, „Климат”. Етнографията обхваща бедуините, туарегите, тибосите, шушаните, племената „енсари”, „дувада”, „абити” и за всяко от тях поотделно са включени интересни подробности: „На шушанеца през ум му даже не минава мисълта, че той трябва да се влюбва - само в една жена и да й става роб. Но да не се разбира от това, че шушанецът не се грижи за жена си; напротив, той с нея разделя всичките плодове на своя труд. Многоженството не съществува в шушаните, но в това отношение те на дело прилагат свободния брак, за който някои в западна Европа мечтаят. Женидбата става много просто. Тя се извършва от телялина, наречен гърара. Последният отива в къщата на младоженците, изпива един чай, прочита една фотла (молитва) и след като вземе възнаграждението си (приблизително един лев женидбата се смята вече свършена. Шушаните не правят никаква разлика между законородени и незаконородени. На тях даже през ум не минава мисълта да оскърбяват жените, които отгледват незаконородените си деца.” Носии, сватбени обичаи, местна кухня, дори племенна психология превръщат страниците в увлекателно послание със столетна давност. Към него е включена историята на региона и забравените имена на западноевропейски пътешественици, прекосили в различни години границите му: Джеймс Ричардсон, д-р Овервег, Виктор Ларго, Фернанд Фуро, Леополд Пане и др. Отделно Шатев вмъква в разказа присъствието на развитите нации - с инженерни проекти, строителството на училища, здравна помощ. А и с опити да склонят племената към мирен живот и взаимна търпимост. Нещо особено важно, защото нападенията и грабежите по онова време съставляват част от тяхното ежедневие…
Колкото и странно да звучи, бих нарекъл книгата на Павел Шатев „затворнически пътепис”. Илюстрация за силата на човешкия дух. Който, попаднал в екстремни условия, продължава жадно да трупа знания за света и да ни ги завещава. Наложеното със сила изгнание неочаквано дава добри плодове - спомени за негостоприемен кът от планетата Земя. Включен в отмряла днес държавна мегаструктура, в която личността не значи нищо. Но за ценителите на научно познание върху плоскостта на историческата достоверност „Заточението в Сахара-Фезан” е любопитно четиво. С аромат на българщина по безкрайните дюни на либийската пустиня. Който от нас усеща родовата памет в кръвта си, ще го разгърне с интерес. Защото и ний сме дали нещо на света. Както другарите на Павел Шатев от Битолски, Солунски, Скопски окръг, поименно споменати на последните страници - на /не/признателна България. Кой знае? Може да дочакаме и по-синовни времена…