интервю на Красимира Василева

- Напоследък Вие имате много срещи с публиката, включително и с млади хора. Какво беше Вашето юношество?

- Аз бях ученик в родния си град Елхово. Класът ни беше винаги заедно и в живота ни имаше романтика, която днешната младеж сигурно също преживява, но по друг начин. Като гледам снимките ни от онова време, виждам, че ние сме били по-свити и неуверени в сравнение със сегашните гимназисти, които изглеждат по-знаещи и сигурни, някак по- светли. Аз никога не забравям откъде съм тръгнал. И когато създавам роля, винаги мисля за това, което съм, което лично съм видял и преживял, а не за това, което мога само да си представям.

- Обижда ли Ви смехът, който предизвиква самата Ви поява?

- Никак. Това говори за предварителен контакт, който за мен е много важен. Желанието на хората да се срещат с мен ме радва. Няма по-сигурно доказателство от тяхното разбиране и съпричастие, че това, което правя, е в крак с времето.

- Един от филмите с Ваше участие е”Бон шанс, инспекторе”. Вие самият имате ли много шансове в живота?

- Пред  всеки човек поне веднъж се появява някаква голяма възможност. Но зад нея винаги стои необходимостта да докаже, че заслужава това стечение на обстоятелствата. Шанс за мен бе приемането ми във ВИТИЗ /бях приет и българска филология/, както и поканата да изпълня роля на заболял актьор в постановка на Народния театър през 1979 г., откогато започнаха най-значителните ми изяви в театъра и киното. Но може би нямаше да успея, ако не мислех за работата си като за нещо много важно. Сцената е място не  просто  да показваш себе си, а да изразиш отношението си към света. За мен актьорската професия е мисия, тя трябва да излъчва  послания.

- Какво остана у Вас от Апостол Карамитев, чийто клас сте завършил?

- За съжаление той навярно Ви е известен преди всичко от киното, но за мен  беше главно театрален актьор, една голяма фигура, истински народен артист, който не жалеше себе си, работеше къртовски и се раздаваше без остатък. Сега си даваме сметка, че силно е горял и затова така рано си отиде физически, създавайки едно голямо дело. У своите студенти Апостол Карамитев остави методика на работа, която с годините оценяваме все по-добре, и желанието да постигнем неговите качества, работоспособност, отношение към професията…

- Как подхождате към една роля?

- Занимава ме преди всичко психологията на героя, мисленето му, конфликтите. Когато разбера неговата същност, изразните средства идват сами, всеки път различни.

- Вие станахме известен с участието си в постановките на “Милионерът” от Йовков, “Опит за летене” от Радичков, “Последен срок” от Распутин, “Празникът” от Хайтов, както и във филмите “Силна вода”, “Самодивско хоро”, “Оркестър без име”, “Бяла магия”, “Всички и никой” и други. Наложихте се преди всичко като комедиен артист. Какво е отношението Ви към трагичните роли?

- Винаги съм смятал за важно актьорът да притежава чувство за хумор, да вижда смешното, нелепото, лошото в живота. Когато хората искат комедия и се смеят, това не значи, че са лекомислени, защото в комедията може да се вложи много. Но навлизам във възраст, когато вече не ми е много смешно.Човек умъдрява и разбира, че в живота съжителстват по най-сложен начин комичното и трагичното, грозното и красивото, и вече не ме задоволява да изобразявам само смешен или само тъжен човек. Колкото повече неща могат да се открият в героя ми, толкова по-добре. В някои случаи напоследък изненадващо и за мен усещам, че владея публиката не само в комични ситуации.

- Изкушава ли Ви работата като режисьор?

- Може би ще опитам и това, но според мен актьорската професия дава безкрайни възможности и много обогатява личността. Затова съм длъжен до края на пътя си да търся новите неща в живота и в нашата професия.

- Кои хора смятате за особняци и с кои актьори предпочитате да играете?

- Има хора, които, без да се правят на оригинални, гледат света с неповторим поглед, украсяват живота и предизвикват любопитството на другите. Приятно ми е да играя с Георги Калоянчев, Наум Шопов, Татяна Лолова, Павел Попандов.

- А обичате ли да играете и в живота?      

- Обичам да се шегувам, но никога не си играя с хората, никой няма това право.

- Къде се чувствате по-добре - в театъра или в киното?

- Там, където имам хубава роля. В последните месеци работих над най-интересната си задача в киното досега - във филма по повестта на Чавдар Шинов “Да се любим на инат”. Поставя се проблем, който ме интересува - доколко един млад човек може да промени съзнанието и начина на живот ва възрастния. В този филм партньор ми е един ученик.

- Кое считате за най-важното в живота?

- Човек не може да програмира живота си, но трябва да се стреми да намери собственото си лице и призванието си. Само тогава работата ще му носи удоволствие. Пожелавам на всички да се занимават с хора, което обичат, и тогава ще бъдат щастливи.

в.”Дунавска правда”, 23.05.1985 г.