Предмет на това изследване е присъствието на части от Книга Псалтир в някои от поетическите текстове на Петко Рачов Славейков, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Пейо Яворов и Атанас Далчев. Aвторите работят в различни периоди от българския книжовен живот, което улеснява опита в най-едър щрих да се проследи променящото се отношение на културата към православното християнство.
Псалтирът е Боговдъхновена книга. Част от Стария Завет, тя е книга от молитви, изказани поетично. Така Псалтирът е и религиозна поезия. Въобще най-древната поезия е религиозната, а в древността религиозна поезия е и еврейската. Също в поетична форма са изказани много от предсказанията на Пророците, съдържанието на Книга на Еклисиаста или Проповедника, Книга Песен на Песните, Книга на Йов, Книга Притчи Соломонови.
Книга Псалтир като Боговдъхновена книга, отляла се във формите на древната (познатата на древните хора) поезия, като най-голям сборник с поезия има специфичната ритмика и метрика, паралелизъм, акростих и други похвати, чрез които намира израз религиозното чувство, показано и като поетично изживяване на света. Най-важното е, че в псалмите чрез поетически форми човешката душа говори със Създателя си. А псалмите са и молитва.
Молитвата е най-дълбокият разговор на човека с Бог. Защото, ако тялото е тварно, сътворено из материалния свят, човешката душа има друга онтология. Тя пряко е част от Твореца: “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Затова и душата на човека търси своето си – Създателя си, и Нему изказва най-личните си и дълбоки състояния и преживявания, които единствено Той разбира, по милостта си състрадава и има грижата и промисъла Си за човека. Душата търси единение с Него. Тези състояния на душата са разкрити в псалмите.
Псалтирът е една от най-четените и използвани в богослужението книги. Впрочем тя никога не е преставала да се чете и да се употребява в богослужението – първо от евреите, а по-сетне и от християните. Употребата на Псалтира в православното богослужение, в богослужението на Pимокатолическата църква, в протестантските изповедания е проблем на литургиката.
Псалтирът е една от най-често цитираните книги в Новия Завет. Повече от хиляда са тълкуванията на псалмите – от светите отци и учители на църквата до днес (Марковски 1957: 163).
Псалтирът е една от първите преведени книги за славянския свят от светите равноапостолни Кирил и Методий. В България тя се цитира още oт Йоан Екзарх. Акростихът в “Азбучна молитва” на Епископ Константин Преславски, макар и да следва византийски образци, като мисъл за поетически изказ и подредба води началото си от псалми 37-и и 145-и, които са в акростих.(1)
Псалтирът е втъкан в много от текстовете на старобългарската духовна книжнина. Книгата постоянно се препревежда, преписва и преиздава. През ХIХ век, когато се установява началото на сегашната българска светска поезия, Псалтирът има няколко издания. И доколкото фондът от светски образци за поезия (първоначално гръцки, сръбски, а по-късно и руски) през първата половина на ХIХ век е все още недостатъчен, би могло да се допусне, че установяващата се светска лирика намира някои свои образци и в Книга Псалтир.
През първата половина на ХIХ век в голямата си част българската интелигенция е из средите на духовенството или произхожда от семейства с духовно образование. За по-късното светско образование е задължителна катехизацията. Менталността на обществото все още е изцяло свързана с Православието и текстовете на авторите от ХIХ век изобилстват с образи из Светото Писание.
В статията си “Религиозното чувство в българската лирика” Атанас Далчев пише, че “в своето 50-60 годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за Бога, както у Достоевски или Р. М. Рилке” (Далчев 1984: 181-182). Новобългарските писатели проявяват интерес повече към социалното, т.е. към проблемите на човека и обществото. Националноисторическите проблеми имат важно значение за тях. Казано по друг начин, антропоцентричното е поставено пред теоцентричното – в противовес на духовната книжнина през периода от IХ до началото на ХIХ век. И наистина, рядкост е за четящия българска литература да открие религиозно чувство и размисъл в модерната литература. Видимо поради тази липса тя е и литература, т.е. човекознание, а не Богознание.
След средата на ХIХ век българската интелигенция мисли върху националната идеология, а след края на века – върху позитивизма, индивидуализма, социализма, народничеството, сиромахомилството и прочие идеологии, които са подменили търсенето на Бога с търсене на социални утехи за човека. За вяра се приемат модерните философски и интелектуални парадигми. А когато идва времето на символизма, литературата става религия на естетическото. Така литературата постига себе си. Тя става естетически свят.(2)
Да се проследи големият брой работи върху Книга Псалтир, е непосилно. Затова вниманието ни е съсредоточено върху българските трудове за Псалтира – тези на проф. Иван Марковски и проф. Николай Шиваров.
Книга Псалтир и българската поезия е неизследван проблем. Средата на ХIХ век е време на секуларизация на българската култура. Това, което става в романска и германска Европа през ХVIII век, става в Русия и Сърбия през ХVIII – началото на ХIХ век. България – първа сред славяните в християнството, отделя последна културата си от него.
Така погледнато, светските книги, светските цели, мисленето чрез идеологии, чрез исторически, социални, морални, индивидуалистични, пантеистични и прочие ценности, най-общо казано – чрез човешка мъдрост, поставят множество въпроси в отделилата се от християнството българска култура.
Намерението на тази книга е да покаже в тезисен вид проблема за отношението между строящата се след средата на ХIХ век светска българска култура и християнството. Това намерение се основава на свързаността на лирически текстове от посочените вече български автори с редове из Книга Псалтир.(3)

Бележки

(1) Плач Йеремиев и 31-ва глава на Притчи също са в акростих. Обратно в текста

(2) Според едно познато твърдение красотата трябва да спаси света. Как точно красотата, естетическото, се съединява с Богопознанието и с Боготърсенето, в какво тя е от полза за човека, за неговия вечен живот, е проблем, който не се наемаме да решаваме. Ще отбележим само, че това решение навярно е възможно чрез християнската антропология. Обратно в текста

(3) Това направи необходими общите бележки за Книга Псалтир, за християнството и за културата, след което последва и изложението на конкретния историко-книжовен материал. Обратно в текста

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ