Юлий Йорданов

От стари времена традиция е като тръгне нанякъде човек, да го изпровождаме с харни думи: “На добър час!”, “Сполай, ти!” Редно е това да сторим и с нашия земляк Георги Атанасов, тръгнал по стръмния път на поезията. И оттам, докъдето е стигнал, ни изпрати хабер - стихосбирката си “Думи за из път”.
До нея той вървя немалко и още с началните си поетични крачки направи впечатление с оная бистрота на чувството, с оная прямота на мислите и действията, които са характерни за всеки млад човек, още не опитал от всички вкусови качества на живота. Такива бяха поетичните му изблици, които забелязахме в стиховете, печатани из периодиката. По-късно в други стихове вече се усещаше, че този автор гледа на живота малко по-иначе, търси собствени виждания за сложността на този живот. Джон Елиът казва, че “поезията не значи да дадеш воля на емоциите, а да избягаш от тях”. Точно към това се стреми и Георги Атанасов, но явно недостатъчният поетичен, пък и жизнен опит взема надмощие. Впрочем, стихосбирката “Думи за из път” носи белезите на искрените чувства, на неподправеността и липсата на фалш в междуличностните отношения - драгоценни качества у човека, които прозират като положителна страна в книгата. И още нещо - като бистър планински поток блика силната любов на лирическия герой към родното, долавя се неговата непоклатима готовност за раздаването на собственото “Аз” в името на най-възвишения идеал.
Погледнем ли композицията на книгата, ще видим един добре обмислен замисъл. Явно авторът ни показва нескритото си желание за съвършенство. От друга страна трите цикъла “И моят първи набор си отиде…”, “Имай ме, но без вериги…” и “Преродени сетива” в дълбочина носят нещо общо - радостите и болките, съкровените мисли и преживявания - монологично изповядани от лирическия герой. Въпреки че тези изповеди са с различен емоционален заряд, звучат като части от едно цяло портретуване. Не познавам отблизо “творческата лаборатория” на Георги Атанасов, но от прочетеното оставам с впечатлението за една не особена претенциозност в поетичния изказ, за свобода без “театралничене” в римуваната реч, за мелодичност в неримуваните строфи. В съзнанието ми все по-настойчиво се натрапва мисълта, че авторът има неразорани целини по отношение формата на стиха.
Стихотворението “Думи за из път”, дало заглавието на книгата, звучи увертюрно. Читателят сякаш се запознава с един толкова близък нему свят - света на нашето време. Тук силно се открояват вижданията на младия човек за микро - и макровселената, за неговото място в тях, за непреходните аксиологични стойности на живота. Ето защо поетът извиква на самосъд своите съкровени мисли: “Това са думи за из път /до хляба ми,/ прибран в торбичката./ Щом мислите с дни растат/ не стига шепата трохички.”
Никой не ще ни прости, ако не повярваме на това откровение, бликнало от всяка фибра на автора. И неудовлетвореността, която говори за диалектическите прераждания по време на формирането на новата личност. За нея са характерни категоричността във възгледите и оптимизма от срещата с новостите. “Аз не живея в този свят -/ измислен, за да ви харесам. /Вървя настръхнал, но богат/ на още не изпети песни”.
Цикълът “И моят първи набор си отиде…” е зареден с атмосферата на войнишкия живот. Поетът никак не му е чужд. Затова така чисто и топло звучат стиховете, посветени на воинското ежедневие.
Малко по-голяма свобода на поетичната реч намираме в цикъла “Имай ме, но без вериги…” Тук лирическият герой подлага на анализ и онова, което е извън казармения двор. Мислите го носят в родния край, при любимата. И колко истинно и дълбочинно е поетичното чувство. “Не остарява това, /което в мен остарява,/ и не умира това, /което с мен ще умре”.Безспорно от цялата книга най-силен е третият цикъл “Преродени сетива”. Може би Атанасов с него цели да ни покаже своя герой на едно по-високо диалектическо стъпало. Според мен цикълът звучи като самостоятелна поема, която в контекста на цялата стихосбирка е нейната неделима част. Тук срещаме силни по градус екзистенциални преживявания. Основното чувство е любовта, но не каква да е любов, а оная, която прави от индивида личност. Затова и този цикъл заслужава сериозен прочит. Причината трябва да търсим в интересните поетични виждания, наситени с многобагрена метафоричност.
С все същото чувство на искреност, което като червена нишка пронизва цялата книга, се срещаме в последното стихотворение “Пожелание”. Нещо повече - това чувство вече като вулкан изригва от сърцето на поета. Затова той забравя “дати и събития…”, категорично отрича “колективното бездарие”. И след преживяния катарзис, дълбоко вярва “… И ще престанат да са /неестествени/ казармените ми лирични/ песни”. Вярвам му, защото изповядва “Кълна се пред таланта на сърцето”. Вярвам му, защото стихосбирката “Думи за из път” е наситена с думи, които са като хляб за пътника, а нейният автор Георги Атанасов успешно върви по широкия труден друм на поезията.