Анастас Стоянов

Птиците отлитат и се връщат,
слънцето залязва и изгрява.

Ала ти при мен не ще се върнеш,
аз при тебе няма да се върна.

Спомените само ще се връщат,
хубавите спомени остават.

Сам когато в стаята замръкна,
те при мен ще влизат ненадейно.
В късни нощи те ще ме събуждат
и за тебе дълго ще ми шепнат.

Ще ми шепнат милите ти думи,
ще ме галят с меките ти длани,
ще ме лъхат с твоя дъх момински.

И до късно буден ще оставам,
и до късно ще се вглеждам в здрача.

Може да попея в нощ такава,
може даже в болка да изгарям
все едно: това не ще узнаеш,
твърде горд съм, за да го призная.

Но когато първите снежинки
запрехвърчат леко и спокойно,
и накитят черните ти къдри,
ти ще спомниш първата ни среща,
ти ще спомниш първите ми думи,
ти ще спомниш първата целувка.

Може би това не ще желаеш,
може би ще искаш да забравиш,
но напразно - няма да успееш.

Клепки да притвориш - мен ще видиш,
във съня си мене ще сънуваш,
устните ти мен ще споменават.

И когато лист случайно вземеш,
мойто име скритом ще напишеш.

Може да ти стане малко тъжно,
може даже малко да поплачеш -
все едно: това не ще узная,
твърде горда си, за да признаеш.

И когато пак из парка тръгнеш
и над тебе птиците отлитат
и се стели есенната шума,
ти за мен отново ще си спомниш.

Птиците ще викат мойто име,
шумата ще шепне мойте думи,
кестен млад ще те докосне с вейка -
ти за мойте длани ще си спомниш.

Тебе аз не мога да забравя,
мене ти едва ли ще забравиш.

Птиците отлитат и се връщат,
слънцето залязва и изгрява,
ала аз при теб не ще се върна,
ти при мене няма да се върнеш.

1955 - 2004 г.