Лилия Семова, Радка Люцканова, Христина Стоева

(предговор от подготвената за печат книга)

„МИЛО НАШЕ СЕЛО, ЛИЧНО, ТА ОБИЧНО, ЯКО ХЛЕБОРОДНО”

Това е въздишката на десетките бежанци, прогонени през 1914 година от села и градове на Източна Тракия и тръгнали към България, към родината-майка. Това е и въздишката на потомците на имрохорци - нашата въздишка. С тази мисъл - да дадем израз на любовта си към това незаглъхнало огнище на българщината, да разкрием живота на предците ни през делниците и празниците, изворите на тяхната радост, както и болката от трагичната им участ на заселници бежанци е свързана творческата задача на книгата ни. Това е разказ за жестоката съдба на бежанците, принудени да напуснат родното си село, но завинаги в мечтите си да остават там.
Ние знаем, че в одисеята на хилядите бежанци своето запазено място имат и прокудените от Имрохор - родното място на нашите деди. Жестока участ и трагедия е принудата да бъдеш изтръгнат от корена си и разпратен незнайно къде, наново дом да градиш, семейство да създаваш, деца да отглеждаш и да възпитаваш достойни граждани на отечеството си.
Като техни потомки имахме желанието да се докоснем до живота на тези, които в началото на ХХ век са дошли в България и са се установили, след много преодолени затруднения в Бургас, във Варна или в Долни Чифлик и село Кривини. За съжаление малко късно, когато поколението на знаещите и можещите да разказват за живота там, са вече покойници и ние трябва да се задоволим със спомените, които са ни оставили.
Запознахме се с няколко книжовни източника, които хвърлиха светлина върху този трагичен отрязък от историята на нашия народ. Между тях са „Разорението на тракийските българи през 1913 година” на проф. д-р Любомир Милетич, книгата на Велко Тонев „Българското образование в Североизточна България”, където е отделено специално внимание на разселването на тракийските българи край Черноморието, „Българи в Южна Странджа и съседните области” от Георги п. Аянов (Бургас, 1950), „Българската просвета в Източна Тракия и Цариград след 1913 година” от Илия А. Галчев (София, 2008), „Някога в Цариград” от Димитър Бързицов (Варна, 1966), Сборникът „Корени от Тракия” и „С Тракия в сърцата” на Варненското тракийско дружество (Варна, 1996, 2008), „За свободата на Тракия” от д-р Стамат Апостолов, „Дъбравино в миналото” от Петър Стоянов, и още други. Те ни помогнаха да се ориентираме във времето, да поставим в хронология събитията, да се опитаме емоционално да ги проектираме върху един страшен, нехуманен и кървав етап от живота на тракийските българи.
Бяхме потресени от съдържанието на книгата на проф. Милетич. При написването й авторът е подходил с огромна любов и съпричастност към съдбата на източнотракийските българи. Абсолютната обективност в творческата позиция прави този труд неоспоримо историческо свидетелство за трагедията на хиляди разбити човешки живота, за културното, етнографското, финансовото и физическото унищожение на много българи, за дълбоката рана, отворила се в техните семейства и фамилии. За съжаление тази рана не е могла да заздравее с времето. Дори у малката част преуспели тракийци, дошли в новите населени места, споменът и тъгата по родната земя остава жив до смъртта им.
На фона на бурния културен и просветен живот, който бележи историята на Южна Тракия изцяло и на българите в столицата Цариград и съседните Бунархисарски, Одрински и Малкотърновски окръзи в частност, на фона на организационните успехи на тракийци, преселени в България и в частност във Варненския и Бургаския край, на фона на трагичните събития, които са преживели нашите сънародници след Илинденско - Преображенското въстание и особено след победната и злощастна 1913 година, преселените в селата близо до Цариград и в частност в нашето село Имрохор са живели сравнително по-спокойно. Турците са били заинтересовани, особено в началните години, от привличането на български заселници заради тяхното пословично трудолюбие и заради домогванията на гръцката Патриаршия да възроди Велика Византия, а интересите на Турция и на някои т.н. велики сили били да се установи Турската империя в противовес на възможността да възкръсне българската държава, подкрепяна от Русия и от славянските народи. Историческата мисия на заселените българи край стените на Цариград била да не допуснат асимилацията на българското население, към което така упорито и не безуспешно са се стремели представителите на турската и гръцката държавност.
До тази наша зряла възраст ние сме имали възможност да се запознаем с живота на бежанците, въпреки че не с големи подробности, дори да изпитаме тежестите на тази участ. Мисълта за безкрайните им мъки винаги ни е вълнувала и измъчвала. И сега тя ни разтърси дълбоко и завинаги. На предците си, на тяхната чест и достойнство, на изключителното им родолюбие, на обичта им към природата и фолклора на родното място, на способността им да оцеляват, на зачитането и преклонението им към рода, на желанието и способността им да се справят с малките човешки грижи и да преодоляват големите трудности, поднасяни им от съдбата, посвещаваме тази наша книга.
Задача на книгата ни не е да персонифицира и обобщи материалните загуби на източнотракийските българи от село Имрохор. Те не могат да бъдат измерими по стойност, въпреки че цифрите смущават със своите размери. Допрем ли до документите, с болка откриваме, как всичко се е размило във времето, как пътеката на спомените, разказвани от изселниците, се посипва със забрава. Ние, потомците на тракийските бежанци, носим в душата си ехото на ХХ столетие и на всичко преживяно през тези времена. Нашият дух не може да остане в минало без корени. Затова си позволяваме да разгледаме от друг ъгъл тази човешка трагедия, като дадем възможност на всеки род от Имрохор да разкрие моменти от своя бежански живот и да запази за следващите поколения завети, имена, дати… По житейския друм ние трябва да съхраним примера им за достойнство и висок дух.
Не разглеждаме в отделни глави бита и поминъка на предците ни, които са живели в с. Имрохор, защото автори, които са писали преди нас, много подробно по отношение на съдържанието и много образно по отношение на изказа, са направили това. Имаме предвид книгата на доц. Златко Попчев „От Чанакча до Шумен” (Шумен, 2006, с.21-64). Много общо има и в съпротивата на двете съседни села срещу домогванията на Патриаршията да подчини църковното дело и да наложи изучаването на гръцки език в противовес на Eкзархията и на българския език. Личностите, които отстояват правата и интересите на българите са с различни имена, но принципните им позиции са общи.
Пътят на преселението, изминат от нашите предци е много по-кратък и не е изпълнен с митарствата на някои други наши сънародници.Близостта на двете населени места до морето обезпечава ползването на морския път, който ги довежда от Имрохор до Бургас и Варна, където се заселват. Благоприятен е и фактът, че се заселват в град, където още през 1896 година е основано тракийско преселенческо дружество „Странджа”, че те стават едни от най-активните участници при възстановяването на тракийското културно-просветно дружество във Варна през 1919 година. Не е без значение и фактът, че селото се е намирало толкова близо до Цариград и че изселването им се е провеждало под непосредствения поглед и с помощта на чуждестранните дипломатически мисии и особено на Русия в лицето на граф Игнатиев. Още през първите години от преселването им в България нашите предци срещат подкрепата на местната власт, намират работа в големия град и заварват, или заедно с тях пристигат изселници от други големи центрове на Тракия, като Лозенград, откъдето се преселват 104 семейства, от Малко Търново с кодовото название „Странджа”, от Одрин, за който са се водили героични боеве през 1913 година, от Бунархисар….
Една перефразирана мисъл на Габриел Гарсия Маркес гласи: „Ако Господ им подареше днес парченце живот, те ще искат да останат по-дълго на земята, за да имат възможност да се върнат в родното село и дом и там да затворят очи и положат кости, там, в Източна Тракия…”
Източна Тракия е земята, оградена от Черно, Бяло и Мраморно море, река Марица и Странджа планина - имена, познати от най-дълбока древност. Площта на тази земя е 20 хиляди и 500 квадратни километра, а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуостров - 23 000 кв. км. Нашето село е в южната географска зона.
Надяваме се, чрез разказа за живота на прокудените от Имрохор, никога да не загасне патриотизмът, завещан ни като наследство от нашите прародители. Нека техните потомци да бъдат сигурни във всяка стъпка напред във времето, нека вървят гордо изправени по пътеката, начертана от дедите им, защото тя е част от пътя, извървян от много поколения и те няма от какво да се срамуват. Напротив, споменът от трагедията им трябва да ни прави по-силни, по-борбени и вярващи. Нашето желание да възкресим всичко, свързано със свидните прадеди, ще успокои духа и костите им.
Почивайте в мир, наши предци, и бъдете уверени, че ще бъдем достойни ваши чада: деца, внуци и правнуци!