СЛЕДИ ПО СРЕБЪРНАТА ПЪТЕКА

Петър Ненов

Острият блясък докосна очите й. Непоносимо ярък! Тя стисна клепачи. А картините се въртяха в кръг около нея, сякаш търсеха опорни точки, за да се спрат, за да ги обхване погледът й такива, каквито искаше да бъдат. Каквито бяха! Та нима този блясък не се раждаше от онова ослепително утро! Утро с необикновено пъстро небе. Облачетата имаха най-причудливи багри - сини, розови, оловносиви, кървавочервени, сребърни.
Изведнъж въртележката от картини си успокои, всяка намери своето място. И най-после тя видя себе си сред тях, такава, каквато се търсеше в спомените си. Такава, каквато беше тогава. В устремна поза, поизвила глава към слънцето, с развети коси. До хоризонта се разстилаше необятна пътека, посипана с капки роса, сребърна пътека, по която бе тръгнала, защото зад нея личаха следи от стъпките й. Тревите още не бяха се изправили, за да ги скрият. Отвсякъде долитаха птичи песни, звуците на които също се сипеха като сребърни капчици.
Ненадейно й се стори, че дочува и други гласове. Те не бяха така далечни, те не идваха от спомена…

***

- Това не може да бъде окончателното ви мнение!
- Съгласен съм! Иначе би трябвало да отпуснем ръце, а ние продължаваме да се борим, опитваме всичко, но…
- Моля ви, докторе, спасете я! Страшно важно е!
- Напълно ви съчувстваме! И аз, и другарят старшина! Той е направил всичко според силите си в онази изключителна обстановка. Ние също се мъчим да изпълним добре дълга си. Само че, бъдете разумна, овладейте се! Понякога обстоятелствата ни диктуват безпрекословно. Организмът й е крайно изтощен, нараняването е тежко. Има предели, които са над човешките възможности. Въпреки че тя, по моему, още там, във вашия дом, е надминала границите на своите…
- И все пак… ще чакаме, ще се надяваме!…

***

Докато траеше този напрегнат разговор, старшина Радев мълчаливо стоеше край вратата. Дойде в болницата, подтикнат от надеждата да чуе хубава вест. Обстоятелствата често му поднасяха изненади, ала за пръв път той попадаше в такава и странна, и многозначителна, и драматична история. Бе влязъл тихичко, развълнуван от образа на момиченцето, което зърна отвън в чакалнята. То надали забеляза момъка в униформа; седеше с лице, бледо като кост, чинно отпуснало ръчички върху коленете, неподвижно като малка статуйка, олицетворение на болезнена самотност, на нетърпение, стегнало до болка сърцето.
Лекарят, висок мъж с очила, шепнешком беседваше с младата жена, чието непресторено отчаяние явно го подтискаше и той не се решаваше да прекрати неуместно удължилото се посещение. Кимаше машинално, а тя не преставаше да потваря молбите си с неизменния накрая въпрос; “Разбирате ли?” При това хапеше устни и едва сдържаше порива си към леглото в ъгъла, на което се виждаше съсухрена неподвижна старица.
Случаят на улица “Кокиче” № 1 дълго нямаше да се забрави. От мнозина! В това ранно утро обаче старшина Радев навярно бе човекът, който по-добре от другите разбираше всичко. Сега той можеше напълно ясно, като на кинолента, да си представи станалото; просторен разкошен апартамент на третия етаж. Входната му врата е снабдена със секретна брава (това е важна подробност!). Над него е пълната с вехтории таванска стаичка. През кратката обедна почивка младата русокоса жена прескача до дома, донася кренвирши, за да нахрани дъщеричката си. Слага ги върху масата в кухнята, нарязва хляб и бърза да се върне на работа. Както винаги, старателно превърта ключа отвън.
По-късно тя през плач щеше да поясни;
“Заключвам детето, за да съм спокойна. То е свикнало самичко. Мъжът ми е в задгранична командировка, но дори и когато си е в България, постъпваме по същия начин.”
“В таванската стаичка живее майката на вашия съпруг. Защо не седи при детето? Баба и внучка! Двете не биха скучали, могат и да си помогнат, ако се наложи!”
“Аз съм виновна! Не успях да намеря със свекървата общ език. Боже мой! Ужасна съм! Получи се нещо нелепо. Първо спорове в кухнята, сетне взе да ми пречи със своята старомодност, с цялата си фигурка, всякога в движение. Боже мой! Аз склоних съпруга си да я настаним горе, в таванската стаичка!…”
В таванската стаичка”!? Как ли са преминавали часовете за самотната старица? Педя железобетон я е разделяла от внучката й, също тъй самотна зад заключената врата. Старицата е мислела за момиченцето. А и колко други видения са се мяркали пред нея! Търсела е себе си в отминалите години - жизнерадостна, стопляна от безброй надежди. Докосвала е с очи тази отлитнала младост, разпиляла своите отблясъци върху снимките, които подреждала с разтреперани пръсти…
Изобразеното на една от тях и старшина Радев запази в паметта си, когато правеха оглед в апартамента и в таванската стаичка, изяснявайки причините за случилото се…
Момиченцето решило, че трябва да стопли кренвиршите, включило електрическата печка, както мама. И за да не бездейства, върнало се в хола, започнало да глади рокличката на куклата си с ютията. Както мама! Апетитната миризма откъм кухнята го привлякла, вкусният обед съвсем погълнал вниманието му. Забравената ютия се нажежила, подпалила рокличката, сетне пердето. Пламъците бликнали яростно.
Момиченцето се втурнало в паника, искало да ги загаси. Огнените езици изплели наоколо му огнена прегръдка…
Дочула ли е виковете му старицата? Или е зърнала нишките дим покрай капандурата? А може би просто инстинктивно е усетила смъртната опасност, надвиснала над детето?
В неголемия жилищен блок по това време на деня нямало други хора. Тя се озовала пред заключената врата. Намерила незнайно отде сили, превърнала дребничкото си тяло в един-единствен удар, разбила вратата. Опитала се да вдигне падналото на пода без чувства дете. Болката в счупеното от удара рамо я замаяла. Телефонът бил наблизо, обадила се мигновено в Противопожарната охрана. По-нататък извършеното от нея поразяваше въображението, дори и на старшината, видял и преживял доста, въпреки младостта си. Как е успяла все пак да вдигне детето на ръце? Вратата към стълбището вече била преградена от огнена стена. Старицата действала безпогрешно. Само кухнята още представлявала малко островче, недокоснато от стихията. Там пренесла внучката си, завила я с мокро одеало…
На тревожното позвъняване старшина Радев откликна незабавно. Заедно със своето отделение той пристигна за секунди на улица “Кокиче” № 1. Съобрази веднага (колко важно се оказа това!) - трябва да се атакува в две посоки, но първо откъм терасата на хола, защото хората, хванати като в капан от стихията, можеше да бъдат спасени именно по този път. Докато колегите му изтегляха линия по стълбището, той достигна до терасата, разби с юмрук стъклата и се хвърли вътре. Водните струи го догонваха, в хола вилнееше смерч от кървавочервени пламъци.
Старицата, отпуснала се на колене сред кухнята, успя да каже само: “Детето!” Очите й излъчваха неумолимост. Старшина Радев никога нямаше да забрави погледа им. По-късно той щеше да ги види не такива страшни, а млади, красиви, щеше да види тази старица такава, каквато я бе запазила една от снимките: стройна девойка в устремна поза, заобиколена от сиянията на утрото.
И пак по-късно той ужасено щеше да си помисли: “Какво би станало ако тя бе рухнала в хола и загубила съзнание?” Биха ли открили навреме детето, изпаднало в унес, сгушено под мокрото одеало, допринесло твърде много за спасяването му.
Старицата тежеше толкова, колкото и внучката й.
Но особено вълнение изпита старшина Радев снощи. След загасяването на пожара и след огледа в апартамента и таванската стаичка, той отиде в болницата. Лекарят му поясни, озадачено святкайки с очилата си;
“Детето е вън от опасност. Огънят не го е докоснал, припаднало е от уплаха. А виж, бабичката! Случаят с нея напомня чудо. Раменните й кости са счупени. А вие казвате, че се е обадила по телефона, че е носила момиченцето, че ви е дочакала в съзнание! Удивително! Според нашите пресмятания, според изводите от медицинска гледна точка, тя трябва да е била мъртва още в момента, в който е разбила с тялото си вратата!…”

***

- Почакайте, докторе! Клепките й трепнаха!…
- Простете, настоявам да излезете! Нервите ви са съвсем разстроени. Повярвайте ми, ние наистина направихме всичко възможно! Не се съмнявайте в желанието ни да й помогнем, да я спасим. Но тъй като виждам колко се измъчвате, ще си позволя да бъда докрай откровен: не бива напразно да подхранвам надеждите ви. Ще споделя и с вас това, което вече знае другарят старшина. За нея всичко е било свършено още тогава, когато той я е изнесъл от пламтящата стая. А онова, което последва, бе просто необичайната устойчивост на догарящи искрици живот…
- Не, не! Аз видях! Клепките й трепнаха! Ръката й помръдна! Ето пак! Мамо! Мамо! Чуваш ли ме? Прости ми! Сега ще доведа и Светлето, тя е добре, жива и здрава! Чуваш ли ме? Виждате ли, чу ме! Усмихва ми се! Мамо! Мамо!
- Да, тя сякаш наистина дойде в съзнание, докторе!
- Невероятно, другарю старшина! Започвам и аз да се убеждавам, че е така. Но въпреки това не считам, че трябва да довеждаме детето тук. Защо да му създаваме допълнително напрежение…

***

Тя чуваше тези гласове, но те се отдалечаваха, отдалечаваха. Навярно, защото се връщаше в спомена, защото всичко нейно вече ставаше спомен. Видя се отново под причудливите пъстри облачета на онова утро. Беше застанала в устремна поза с очи към слънцето, с развети коси. И изведнъж тръгна напред. Обзе я необикновено чувство. Вървеше, вървеше. Още миг и ще превали чертата на хоризонта. Ще я погълне сребърният блясък.
Всичко друго изчезваше.
Оставаха да личат в среброто само следите от стъпките й. Тревите още не бяха се изправили, за да ги скрият…
И тогава я догони някакъв замайващо познат гласец, такъв, какъвто е бил и нейният много, много отдавна. Тъничък, звънлив. Сля се с песните на птиците, звуците на които също се ронеха като капчици роса…
Дали тя разбра, че там, отвън в чакалнята на болницата, по някакви невидими нишки, които свързват две сърца, се бяха предали последните трептения на нейното. Момиченцето ги бе уловило и неочаквано, като че безпричинно за всички наоколо, заплака…