интервю на Лияна Фероли

Иванко Маринов е роден преди 65 години на Деня на книгата /23 април/. Затова неслучайно е и директор повече от 20 години на кърджалийската Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров”. Издал е стихосбирките „Ден за прошка”, „Дневни сънища”, „Болестта на куклите”, „Дни и нощи”, „Откраднат сезон”, 5 книги за книгата „Небесни листа”, три книги за Кърджали - „Градът-кръстопът”. За първия том получи годишната награда на СБП за 2006 г., а за общата поредица беше удостоен със званието „Заслужил краевед”, присъдено му от Съюза на краеведите в България. Неговата поезия, казва Петър Анастасов, е убежище за болката, но и очарователен пристан за непреходните жестове, обогатяващи митологията на класическата литературна бохема, които пробягват в книгите му с тъжна усмивка и тънка ирония. Неговите есеистични истории на родопския край, на легендите, преданията и митовете /”Момин камен”/, както и последните му контаминации с лице и без лице /”Гледай какво става…”/ са доказателство за магическата способност на литературата да се превръща в украшение на паметта. Текстовете му водят надалече и надълбоко в територията на мъдростта и човещината, които са като че ли патент на Родопите, пак по думите на Петър Анастасов. Но лиричните му артистични волности най-добре изразяват неговата същност - носена като „смях и грях” и като „трънче за душата боса”.  „Помилван, милван и оставен в немилост” от болеене по болката, той стига до нея, за да може да я удължи максимално. Та нали полетът на поета започва от болката и от „скрития под крилото трион” на болеещото сърце. За да може и да си дострада, и да си „дояде” „малко понагнилата ябълка на къснобиблейската любов”, и да дослуша нейната „приказка без глас” /кой знае, пък, може би, възможно най-добрата/. За да може накрая жаждата до ослепяване да прегърне само „една въздишка”/„Орфей”/. Но как се стига до подобни на неговите тънки състояния, едва докосващи белия лист с недоизказан рисунък, никак не ми е ясно, затова питам техния автор:

- Все пак, колкото и да не се подава на обясняване, как, Иванко?

- Всичко започна в моята най-крехка детска възраст, когато живеех в махалата на обитателите със специфичен тен. Та, те ме причакваха на излизане от библиотеката, за да ми вземат и разкъсат книгите. Но аз не се отказах от тези срещи. Продължавах да упорствам заради книгата. Може би точно този мой пръв спомен за изящната словесност е изработил у мен съпротивата - един от най-верните начини да се вкуси някакво удоволствие, особено естетическото.

- Това си е един съвсем ранен екзистенциализъм…

- Тогава изобщо не съм знаел, че се нарича така, но по-късно разбрах, че няма къде другаде да отидеш, че трябва да приемеш това наоколо, да станеш част от него. И че трябва да приемеш нещо съзнателно, за да те деформира и промени. Защото тогава ти го приемаш до някъде, в името на еди какво си, без да позволяваш  то да те прониква изцяло, така че да те застрашава. Т.е., ти доброволно се съгласяваш с тази „война”, защото няма къде да отидеш, да „дезертираш”. То и няма къде, защото си вътре в нея.

- Можеш, например, в алтернативната реалност на литературата…

- Вярно е, че литературата има такъв избор, но аз предпочитам тя да отразява това наоколо, най-вече като участие в играта, като наблюдаване на играта от тъч-линията, отстрани. Т.е. да можеш да играеш, без да се самозабравяш в тази игра и да знаеш защо я играеш.

- Точно необходимото наблюдение, според квантовата физика, може да промени реалността, и то дори ретроградно, в миналото. Литературата също ли го може?

- Не само го може, но това е един от основните й похвати, това е предметът на литературата. Ето, когато пиша за миналото, аз имам своя страничен поглед, формиран от това, което е сега край тебе. Т.е. не може да не се появи едно оценъчно съзнание и описание. Така че и когато всичко е описано достоверно, едно към едно, винаги ще има едно „но”… А има и друго, едно художествено произведение може да бъде напълно измислено, но пак да изглежда напълно достоверно реално. А, ако почнеш от факта, от случката, няма да стигнеш доникъде, но ако започнеш от характера, сто на сто ще стане добре.

- Кой може да пише така?

- Всички, усещат или не, пишат така. Но, ако мислиш, че описваш нещо така, както е било, нищо няма да стане. Защото спомените на един човек за събития, които са се случили преди 40-50 години не се приемат от изследователите на историята, защото има редица пречупвания, като възрастови, психически и т. н. Дори едно събитие от вчера, описано днес, няма да бъде същото. Опитвал съм да напиша случили се с мен случки, истории, готови за литературен сюжет, но не е излизало нищо. Защото те са били по-хубави от това, което после пренасям на белия лист. Т.е. има някои неща, които са наглед готови за литература, но те са извън литературата и ти трябва да ги достигнеш. А поднесени така наготово - е много трудна работа. Макар че има и примери за обратното. Знаем класически пример за Хемингуей, който пренася в „Старецът и морето”, с който става Нобелов лауреат, една своя готова журналистическа кореспонденция за един стар рибар. Но от нещо много кратко той прави нещо, което влиза в класиката на американската литература.

- Творчеството е съзидание и като такова в какво най-вече се изразява то?

- Съзиданието, раждането не може без „смъртта”, без „убиването”. Което не значи, че истинската реалност убива измислената или обратно, а нещо като това, че под едно и също дърво да си е почивал Христос и да се е обесил Юда. Това е и като въжето, което става и за зидарски отвес, но и за бесилка. Но в тези неща аз съм и религиозен, и суеверен. Не искам да пипам творческия процес. Дразня се и от думата „вдъхновение”. Когато някой казва, че му липсва, само си търси оправдание, че пие „боза”, а не друго нещо.