интервю на Димитър Горсов

- Другарко Габе, като изхождате от огромния си творчески опит, какво бихте посъветвали младите автори, за да избягнат някои ненужни лутаници по пътя на своето израстване?

 - В едно интервю не всичко може да се каже. Но първото и най-важно нещо за младите е да не подражават. От подражание не се израства. Когато четат големите автори, те трябва да ги изживяват, да ги асимилират. Само така чуждите мисли и вълнения ще станат част от тяхното същество, ще издигнат и окрилят таланта им, ще обогатят тяхното съзнание, но не с факти, а със способността да възприемат света по-дълбоко. От друга страна трябва много, извънредно много да се работи. Дори и на тази възраст, аз не винаги печатам стихотворението непосредствено след написването му. Оставям го първо да отлежи, така да се каже, да набере сокове като семе в земята. Едва тогава отново го прочитам и вече ясно виждам грешките си. В какво се състоят те? Преди всичко в повторенията. Много често това, което съм казала в първата строфа, отново го повтарям в някоя от следващите. Става така, защото в процеса на творчеството човек пише непосредствено, изведнъж и едва по-късно може да се върне към написаното съзнателно, като художник… При преработката запълвам празнотите, замествам една дума с друга, с трета, докато намеря най-точната. Отначало това ме смущаваше. Мислех, че щом се налага толкова много да преработвам творбите си, значи нямам никакъв талант. Но такова становище е неправилно.  Разбрах го едва, когато видях в един музей във Виена факсимиле от стихотворение на Хайнрих Хайне. Стихотворението беше само от две строфи. Но те бяха така жестоко одраскани! Всеки стих беше подменян с нов. И той беше задраскван… И пак подменян с нов… Каква тежка работа!…. А в окончателния си вид това стихотворение беше толкова леко, че като го четеш, мислиш - ето, поетът само е въздъхнал и стихотворението се е родило. Някъде съм чувала, че Маяковски имал стихотворение, в което задрасквал по девет пъти думите, докато намери най-подходящите.И така трябва да бъде, защото думите са мъртви, ако не са поставени на мястото си. И нещо друго. Може би е субективно отношение, но аз не обичам описателната поезия. Във всяко стихотворение трябва да се чувства отношението на автора. Той трябва да има позиция.  Само тогава се създават значителни работи. Описателството не е поезия. Поезията трябва да се роди, да прегори в човека… Възприетото и изживяното трябва да отиде в подсъзнанието, да се забрави съвсем и само в момент на творчество да изплува отново. Така се получава истинското изкуство.

- Как протича при Вас творческият процес?

  - Различно. Понякога искам да напиша стихотворение   -   да речем за нашите стари дъбове в Добруджа. Но как да го напиша, не зная.  И с години мисля за това. Без нищо конкретно, разбира се. Оставям го само да си зрее в подсъзнанието. И ако ми зазвучи един стих, тогава сядам и го написвам. Понякога процесът на зреене протича по-бързо. Така се случи например на едно четене в Кърджали. Беше по случай 50-годишнината на Октомврийската революция. Трябваше да четем стихове за революцията. Аз нямах нищо готово. Изведнъж ми хрумнаха два стиха:

                  От изгрева ти се родих  за втори път

                  и втори път живея….

През цялата нощ се мъчих да напиша стихотворение, но нищо не стана. На другия ден времето беше мрачно и влажно. Беше толкова студено, че в хотела следобед си легнах, както бях облечена, с палтото.  И изведнъж написах цялото стихотворение. Така го и напечатах. Без изменение…. Ето как всичко се ражда спонтанно. Никога не зная как ще се развие. В процеса на творчеството избликват неща, на които после сама се учудвам. Но първият ред винаги ми е, така да се каже, водачът. Оттам нататък стихотворението само се ражда. При всички случаи това е  едно раждане. Ще спомена още един случай. Наскоро бях във Варна. Морето беше неспокойно. Имаше силно мъртво вълнение. Самата аз бях много развълнувана. През деня имах неприятно писмо. И изведнъж ми дойде:

                    Залей вълнението ми, разбунено море….

О този стих се роди чудесно стихотворение. Така… от нищото. Изведнъж…  Въобще творчеството е строго индивидуален процес.

- Какво мислите за съвременната поезия?

- Много сме близко до съвременната поезия, за да съдим за нейната значимост. Трябва да отмине време, да дойде нова епоха и едва тогава да се пречисти значителното от незначителното. Трябва да отбележим, че нашият народ не е уморен от цивилизация. Първичното у него е живо. И поради това талантите му са силни. Днес творците са извънредно много. И различни. Те не си подражават един на друг. Може в някои външни неща да си приличат, но това не е беда. Въпросът е как ще растат. Мисля, че многословието при тях е най-голямото зло. С толкова много думи си служат, че понякога буквално получавам удари по ушите, като ги чета.

 - Другарко Габе, съвременница сте на едни от най-крупните български творци  - Яворов, Пенчо Славейков, Боян Пенев, Гео Милев. Сега техните имена звучат като легенда. Ние ги познаваме само чрез творчеството им. А тогава те са били млади хора. Бихте ли ни казали кое е онова, което, погледнато през разстоянието на годините, най-добре характеризира тяхната младост?

- Преди всичко тяхното трудолюбие. Боян Пенев никога не отиваше да гледа изложби или музеи, без предварително да се подготви.  Той беше отлично запознат с историята на изкуствата. Знаеше и много езици. Изучаваше ги сам. Работеше по десет часа на ден. Прекъсваше само да обядва и да си почине половин час. Към шест часа излизаше с Яворов на разходка, връщаше се и пак работеше. Той обичаше музиката, живописта театъра. Имаше една, бих казала, кръгла, завършена култура. Богата беше и библиотеката му, която аз подарих на университета след неговата смърт. Тя съдържаше около шест хиляди тома. Като човек Боян Пенев беше много справедлив и честен, много благороден в отношенията си с хората. Когато обаче го възмутеше нещо несправедливо в тях, той много аргументирано и жестоко ги атакуваше. Докато беше жив Боян Пенев, кой да е и какво да е в печата не можеше да излезе.

Същото беше и с Пенчо Славейков.  Той беше авторитетна личност, смел човек. На него гледах като на някакъв пророк. А той е бил едва 45-годишен. Но брадата му беше прошарена. Той куцаше. Ходеше с бастун. Беше възпълен….  Затова от него аз имах впечатление като за много стар, мъдър човек. Докато Пенчо Славейков беше жив, атмосферата беше чиста.  Нямаше дребни дрязги между писателите.  Те не смееха да показват слабостите си и опаката страна. Бездарниците трудно се подвизаваха в литературата ни.

В отношенията си към младите творци те бяха много внимателни. Такова впечатление ми направи Яворов, когато се запознах с него през 1905 г. Моята приятелка, поетесата Екатерина Ненчева, беше му занесла моите стихове. Той ги прочел и я помолил да ме заведе при него.  Тогава Яворов беше в Народната библиотека.  Влязох в библиотеката много смутена, имах някакъв страх от него, той беше голям поет… Но Яворов се отнесе много сърдечно към мен, нежно,  бих казала, почти като към дете. Той имаше обаятелна външност: много големи очи с премрежен поглед и нисък, топъл глас, който сякаш омагьосваше… Скоро след това, през ваканцията, заминах на село, защото живеех със семейството си в чифлик в Добруджа и Яворов започна да ми пише всеки ден. По-късно тези писма влязоха в том пети на Яворовите произведения. Казвали са ми, че в писмата си до никой друг той няма така откровено и задълбочено изразени мисли върху съвременността и поезията, върху това, как трябва да се пише и как той  самият пише стихове. Както Боян Пенев и Пенчо Славейков, Яворов също така създаваше една духовна атмосфера на високо равнище. Същото бих могла да кажа и за Гео Милев.  Той беше много интересен човек: жив, пъргав, с широка култура.  Никога не водеше празни разговори. Неговите разговори винаги бяха около някакви проблеми, около литература, философия, театър…. За съжаление той си замина много рано, стана жертва на един жесток режим. Това бяха тежки години и за тях не мога да говоря повърхностно, в интервю… В спомените си ще разкажа всичко….

- Каква ще бъде, според Вас, литературата на бъдещето?

- Това критиците да кажат.  Аз не мисля за бъдещето. То само ще се сътвори. От настоящето…  Все пак, има едно начало. То е, че животът непрекъснато върви напред. Литературата също се развива. Иначе не може да бъде! Аз абсолютно оптимистично гледам на това. И ми е жал, че сега не съм на тридесет години, за да започна отначало. А животът върви. С всичките грешки. Не може без грешки. Ако нямаше грешки, нямаше да има  противоречия, нямаше да има живот. Когато си спомням миналото, казвам: „Благословени страданията ми! От тях израсна и заякна духът ми.”

 алманах „Зорница”, бр. 10, 1977 г.