Иван Митев

Каргията, дълги години работил в мините горе в балкана, слезе от влака на гара Карамфилово и тръгна пеш към Доганово. Дошло беше време да се прибере в своя дом, където не го очакваше никой, но там беше отраснала всичката му челяд и там той щеше да изживее годините, които му оставаха - в тая къща с тераска и орех пред нея, която стягаше през време на отпуските и я готвеше да го посрещне. Докато крачеше по пътя към гората и лозята, под които спокойно дишаше язовирът, опрял в горния си край в селото, Каргията си спомняше онова, което беше горе - където бе оставил двайсет години зад гърба си. Чуваше гласа на автобусчето, изнемогващо по стръмния тесен път, докато ги качваше към рудника, своята седалка си спомняше, торбата с дрехите и скърцането на лебедките, виждаше лъча на миньорската си лампа да шари по влажните стени на шахтата, трясъка от бургиите чуваше, шума на капките в раздвижената вода там, на дъното, на кота толкова, на кота онолкова, триста, петстотин, гласовете на хората наоколо, които казваха какво трябва да се направи и защо не може да стане, и студ, и тъмнина, и мълчание, и смях - кога бе то… Спомняше си ги тия неща, за да ги забрави. Защото нощта вече го посрещаше над смълчаните стърнища, нощта ходеше насам-натам и не се решаваше да спре, преди той да е забравил всичко - нощта на светулковите попрелки, на Доганово нощта, истинската лятна нощ, не онази под земята…И Каргията увеличи крачките си, вдишвайки по-дълбоко познатия дъх на гората, с душа, жадна за всички шумове наоколо - трепкането на листата, на разместения от стъпките му клечетак, щурчовото свирене тук и там, и нататък, всичкото онова невидимо движение, което те кара да чувстваш земята малка, звездите близки и да ти се ще да извикаш: “Жив съм, ей, жив съм и…!” Но Каргията вървеше мълчаливо, сподавил трепета си; вървеше с усмивка в полумрака и усещаше тялото си здраво и силно и това го радваше, като да се връщаше на своя територия от продължителна и опасна акция, свършил всичко както трябва…
Пътят се изви през лозята, заспуска се надолу към водното огледало в ниското, към светлинките над горния му край, където заспиваше селото. Каргията следваше извивките му в топлата нощ и мина край тихата вода, заслушан в цамбуркането навътре в бялата нега, край съборени върби мина и край изоставени изворчета, които будуваха в нощта - всеки звук около него бе спомен, и докато крачеше, чуваше стъпките си ту по гроздобер в лозята, ту край обърнати корита на чешми, от които е било извадено злато, ту между слънчогледите, надвесени над торбата му… За какво е било всичко това, като вече никой не го знае, забравено е - и детството, и слънчогледите, и хрупкавият сусам между зъбите, и…
Кое се знае - рече той, прошепна го учуден, че гласът му сам излезе, че устните му сами се свиха да го рекат - кое е останало?… Язовирът, водата - ей я, върбите са останали, пътят и селото… Всичко друго се мени, а един ден и това може да го няма… За какво го нося тогава, да ми тежи ли? За какво ми беше толкова време това село в мене - и под земята го свалях, и къде ли не го разнасях?…
Каргията мина по дървеното мостче над реката, селото тъмнееше отпред, но неговата къща беше на другия край - къщата с кладенеца, ореха, смокинята и всички дребни неща, прекосили годините, напълнени в двата старовремски сандъка…
“И те не ми трябват - каза си той. - Ако можех да избирам, щях да оставя в мене си… какво? Какво заслужава да се помни?” Псувните и крясъците на стария му баща ли, там - по нивите и вечер в двора, докато разпрягаше, хъшлашките години ли, денят на сватбата ли и преди това - разкопчаната пазва на жена му в царевицата, синовете, кучето или внуците… Сега и жена му, и кучето вече ги нямаше; а всичко друго му се струваше далечно и не негово - защо така? Свършил беше всичко за двамата си сина, всичко, каквото бе потрябвало - а в същото време той бе живял там, горе, не своя, а нечий чужд живот, изглежда, щом сега нямаше за какво да се хване. И заради какво се връщаше - оттука нататък какво ще чака?…
Каргията спря, пое дълбоко въздух и затвори очи. Някога не харесваше жена си, а трябваше да се ожени, после трябваше да направи нова къща - това му отне осем години… Искаше да приучи децата си на труд, а трябваше да им дава наготово. Това му отне целия живот. Дни, живени с надеждата, че ще помисли един ден какво иска за себе си. Ще помисли как да изживее живота си. Сигурно малко преди да потъне в оня сън - ако го оставят на мира - тогава сигурно ще го оставят… Но този момент за Каргията беше далеко, усещаше го по здравото си тяло, по силата на ръцете си и затова сега трябваше да поиска нещо - нещо, което нямаше да му изневери, нямаше да умре и да го остави сам и нямаше да закъснява, когато речеше да го повика.
“Петлите - прошепна Каргията, - толкова време ги чаках.” Крачеше между смълчаните къщи толкова тихо, че и кучетата не го усетиха, крачеше и знаеше, че петлите спят, но само след час ще пропеят с пълни гърла, без да се срамуват, без да избират място, без дори да мислят… Ще пропеят с различни гласове и отвсякъде, както са пели винаги и все в един и същи час - първия път - когато изгрява оная звезда, втория - когато залязва…
“Третият - когато излизам утрин да ги слушам, да ги слушам и разпознавам, и да ги броя, както се броят звезди…”
Като стигна двора си, той бутна портичката, затвори я след себе си, измина пътеката до къщата, изкачи стъпалата и седна на едно столче на терасата. Усети умората, като лека тръпка му напомни тя за себе си, а зефирът, който полъхна, се опита да я отвее и разклати ореховите листа - да затрепкат през тях звездите. Но и без да гледа небето, Каргията знаеше кое време е и реши да полегне вътре, в стаята, през чийто прозорец измежду ореховите клони лъщеше темето на луната, да поспи и отпусне тялото и душата си…. Сигурен бе, че ще се събуди точно когато трябва, ще отвори очи, за да се слее с нощта и да ги слуша ненаситно. Затова отключи, събу се и се съблече, извади одеяло от сандъка и като полегна и го разстла върху себе си, заспа.
През съня му мина колона камиони, пълни с войници. След камионите пъшкаха машини, които Каргията нито беше виждал, нито чувал. Те поклащаха зейналите си гърла и трещяха край къщата с ореха. От тавана се ронеха парченца вар и подскачаха по леглото като живи. Премалял от безпокойство, че някоя от машините може да излезе от пътя и да се удари в къщата. Каргията стоеше на своята тераса и ги гледаше. Разбра, че тези войници не са наши и кой ги знае какви са. А когато минавше и последният камион, той се вгледа и позна в него своя приятел от детинство с униформа и колан. Седи върху сандъците и одеалата, а в ръцете си държи две телени фигурки, вчепкани една в друга, от ония, които не могат да се разделят, а е достатъчно само да се обърнеш, и този до тебе ги показва в двете си ръце.
- Какво търсиш там? - пита го Каргията. - Нали тези войници не са наши? Нали аз ти показах как става тоя фокус?
Каргията се пробужда, преди да чуе отговора. В устата му горчи, по раменете му пробягва хлад. “Откъде такива сънища? - пита се той. - Какво значи това? Защо аз трябва да ги сънувам?” Поглежда към тавана, напукан е, край пукнатината ходи паяк и мъкне тъмно кълбо. Кълбото сигурно е тежко, паякът спира да си почине. Пронизителен вик на кукумявка се чува отнякъде - и после нищо.
Каргията е виждал в своя живот какво ли не, но сега не може да си обясни защо се вмъква в него това странно напрежение.
“Дойдох си - казва той, сякаш говори на паяка. - Това е всичко. Ей ме - какво толкова. Няма война, всичко е спокойно, приятелството си е приятелство. Какво тогава?”
Излиза навън, плюе, но горчивото остава в устата му. Лятното небе е захлупило земята и звездите трепкат ли, трепкат. Орехът е свел клони към къщата и мълчи.
След малко ще се чуят петлите. Каргията ги очаква, седнал на столчето. В нощта се чува само едно щурче - едно-едничко - навътре в градината. “Защо е така? - Как люлееха някога нощта - приспиваха я сякаш.”
Каргията седи и чака, необяснимото безпокойство в душата му расте - откъде дойде и защо, и как стана така, че за няколко часа той се промени съвсем и силата му сякаш изчезна? Няма ли да се чуят най-после? Поглежда часовника си и вижда, че е време, да, точно сега е време да се обади първият. Но звездите продължават да трепкат, орехът мълчи, над селото е тихо и спокойно и само щурчето се чува наблизо.
Каргията седеше в сянката на ореха, времето се изнизваше край него и щурчето спря да свири, и кукумявката не се чуваше, само звездите светеха… Ни подрънкване, ни изпръхтяване, ни петел или куче. Тихо като в сън.
“Какво искам? Защо съм застанал тука? Защо не се наспя, толкова вървях… Уморен съм, това е.”
Влезе в стаята, мушна се под одеялото, скупчи се, въздъхна и заспа. Спа дълго и спокойно. Събуди се малко преди развиделяване. В устата му пак горчеше, но не толкова. Умората вече като че ли я нямаше, време беше най-после да си дойде всичко на мястото.
Той излезе и застана на терасата. Време бе най-после да чуе ония гласове, които чака цяла нощ. Защо се бавеха още? Какво чакаха? Стори му се, че някъде като че пропя петел. Ослуша се. Но не. Като че ли пак. Някъде много далече. Не, не, не е това…
Пак се ослуша. Не, не е възможно. Никога не се бе случвало това. Не биваше и да се случва. Съвсем късно стана. Какво чакаха още?
Каргията се изправи. Пое силно хладния утринен въздух и от гърлото му се откъсна: “Кик-кири-киииии! И после пак: Кик-ки-ри-кииии! Кик-ки-ри-кииии!”
След шестия път усети, че не може повече. Тишината продължаваше да лежи над селото. Стори му се, че потъва в черната шахта, в която бе работил досега. Че с него се случва нещо непоправимо.
Заблуждаваше се. Беше седнал на стълбите и просто плачеше.

1984 г