РЕНАТА
Пак изкачвах стъпалата на „Вайнбергфусвег”, отново ги броях, въпреки че отдавна знаех, че са 156 на брой, но когато мисълта е заета, физическите усилия стават почти незабележими.
Днес беше Велика събота и аз отивах в руската православна църква „Покров Богородичен” в Цюрих.
Литургията започваше в 21:30 часа, но преди това, час и половина беше определен за изповед, та затова тръгнах по-рано. Този момент е винаги много вълнуващ и важен в моя живот и сега, изкачвайки високите стъпала, си мислех за моята голгота. Свързвах символично стъпалата с Божествената лествица, която води към Небето. Насърчавах се с мисълта, че докато мога да изкачвам тия стъпала, ще съм наистина жива на земята.
Бях някъде по средата, когато отсреща се зададе една жена - вероятно беше излязла от католическата църква „Liebfrauen” (Църквата на Дева Мария), която се намираше на този хълм. Аз се поспрях, за да си отдъхна, а тя заслиза енергично надолу и ме гледаше засмяно. Като понаближи ми заговори любезно, поощрявайки ме в изкачването нагоре. Кимнах в знак на съгласие и мислех да продължа по пътя си, но жената се спря до мен и вдъхновено ми припомни за силата и помощта Божия. Ами че аз постоянно на Бога се уповавам, та нали без Него не можем да вършим нищо!
Неусетно разговорът ни потръгна, повечето време тя говореше, а аз предпочитах да я слушам, понеже ми се стори интересна личност. Удивителното беше, че за някакви минутки успя да сподели доста неща, които в обичайните компании биха се разказвали часове.
Разказа ми накратко за борбата, която води срещу дрогата. Говореше с явна непримиримост за криминалните типове, които вършат бизнес с нещастието на другите. Сподели, че членове от семействата на нейните деца са вътре в играта и това е много жестоко.
Бяхме сами на тези стъпала, спрели се някъде по средата, съвсем непознати една на друга, а разговаряхме като близки. Как се случва така, че започваш да изливаш мъката си на другия, за чието съществувание дори и не си подозирал само преди минути? Мигновено се поражда една взаимна симпатия и доверие, нещо, което не се среща в ежедневието със заобикалящия те свят. Може би никога повече няма да видиш този човек, но споменът за него остава дълго в съзнанието ти, понякога завинаги. Истина е, че в живота няма нищо случайно!
Досетих се, че преди да тръгна от дома си, бях сложила две мои книги в чантата. Всеки път, когато посещавах Руската църква в Цюрих, се срещах с познати и приятели, но не на всички бях подарила моя книга. Понякога просто забравях да взема със себе си някоя бройка. Днес обаче го бях сторила, сякаш по внушение свише.
Извадих едната книга, която беше на немски, и казах на жената, че желая да й направя подарък. Обясних, че аз съм авторката и едва сега я попитах за името.
- Рената - отвърна тя и зарадвано ме погледна: - ще ми дадете ли автограф?
Любопитно впери поглед в корицата, която беше украсена с моите любими кукли и мен самата. Видях, че й беше много интересно, но не смееше да разпитва. Гледаше ме с респект, който неведнъж съм забелязвала у хората, когато разберат, че си писател. Това усилва още повече чувството ми за отговорност към избраното поприще.
Обясних, че по професия съм куклена актриса и дълго работих с моето куклено шоу в Цюрих, а в тази книга съм разказала за чудните преживелици в този град.
- Значи пишете за деца? - възторжено каза Рената, впила поглед в корицата.
- Не - усмихнах се аз - това е история за възрастни. - Любопитството й се усили още повече, което, разбира се, много ме зарадва.
Ръмеше лек дъждец, но ние изобщо не го забелязвахме. Едва когато разгърнах страниците, за да напиша посвещението на Рената, дъждовните капки се разляха по хартията и ние се надвесихме над книгата, като над някакво съкровище. Докато пишех, Рената се представи, че е наполовина швейцарка, наполовина италианка, а аз й направих комплимент за чистия немски, който говореше. Швейцарският диалект винаги ме е затруднявал. Сложих книгата в една найлонова торбичка и я подадох с пожелание, да й достави удоволствие в четенето. Рената ми благодари сърдечно и сподели, че ще започне веднага да я чете.
- Куклите носят само радост, без тях кой знае какъв обрат би взел животът ми - усмихвах се аз на моите спомени и тази толкова неочаквана среща. Мисля, че досега не ми се беше случвало да направя такъв непредвиден подарък, точно на Велика събота.
Изразих възхищението си от необичайната енергия на Рената и я попитах за годините. Тя отвърна кокетно, че това ще остане тайна, но аз добавих шеговито, че на никого няма да кажа.
- Добре, на шейсет и пет - престраши се тя и аз веднага смъкнах десет години от възрастта й. Зная, че всеки се радва на такъв комплимент. Моята събеседница се оживи и с устрем заяви, че цялата си енергия ще вложи в борбата срещу дрогата.
Дъждецът ръмеше, ние стояхме на прочутите цюрихски стъпала, разговаряхме и сякаш не можехме да се разделим. Всичко изглеждаше като епизод от романтичен филм, в чието времетраене бяхме вместили целия импровизиран сценарий.
Сбогувахме се и поехме в противоположни посоки. Кой знае, може би пак някога ще се срещнем на тези стъпала, отивайки в Божия храм - Рената, в „Liebfrauen”, аз, в „Покров Богородичен”. Незнайни са пътищата Господни!
